БЕЗДОМЕН МЪЖ МЕ ПОМОЛИ ДА МУ КУПЯ КАФЕ – ЧАСОВЕ ПО-КЪСНО ТОЙ СЕДНА ДО МЕН В ПЪРВА КЛАСА

Джими беше като гръмнат, когато бездомният мъж, на когото беше купил кафе по-рано през деня, се качи на самолета и седна до него в първа класа. Кой беше той и защо изобщо просеше пари?

Никога не бях размишлявал особено за съдбата, докато не срещнах Кати.

Преди три месеца тя влезе в живота ми и само за няколко седмици се превърна в целия ми свят. Хората ме смятаха за луд, че ѝ предложих брак само след месец, но не можех да пренебрегна усещането, че всичко си дойде на мястото с нея.

Споделяхме един и същи поглед към живота, еднаква страст към ските и дори еднакво увлечение по научнофантастични романи. Сякаш вселената ме побутваше и нашепваше: „Тя е правилната.“

И ето ме сега, на път да се запозная за пръв път с родителите ѝ.

Кати ме предупреди за баща си, Дейвид. Нарече го строг мъж, който не дава одобрението си лесно. Но беше категорична, че има добро сърце и че обича дъщеря си повече от всичко.

Честно казано, бях уплашен. Знаех, че имам само един шанс да му покажа, че съм достоен за дъщеря му, и не исках да го проваля.

Отидох на летището много по-рано, защото нервите не ме оставяха на мира, и реших да убия време в едно малко кафене отсреща.

Уютното бърборене на хората и ароматът на прясно кафе бяха добре дошли, за да отвлекат ума ми от вихъра от мисли.

Тогава го видях.

В кафенето влезе мъж със занемарени дрехи. Беше на възраст, с лице, набраздено от следите на тежък живот. Раменете му бяха леко отпуснати, но очите му, макар и уморени, обхождаха стаята сякаш нещо търсят.

Наблюдавах го как се приближава към няколко маси и говори нещо тихо на седящите там.

Повечето хора само кимаха отрицателно, избягваха погледа му или промърморваха нещо като извинение. Накрая той спря пред моята маса.

— Извинете, бихте ли ми дали малко пари? Само колкото за едно кафе.

Поколебах се. Първата ми мисъл беше да откажа — не защото не ми пукаше, а защото не бях сигурен дали мога да му се доверя. Знаете как е: някои хора са искрени, а други просто използват добрината на другите.

Но имаше нещо различно в него. Не настояваше и изглеждаше засрамен, че проси.

— Какво кафе искаш? — попитах.

— Ямайка Блу Маунтин — каза той почти смутено. — Чувал съм, че е много добро.

Едва не избухнах в смях. Това беше най-скъпото кафе в менюто. За миг ми мина през ума, че се шегува. Но изражението му ме накара да се спра.

— Защо точно това кафе? — попитах.

— Днес ми е рожден ден — усмихна се мъжът. — Винаги съм искал да го опитам. Реших… защо не сега?

Част от мен искаше да превърти очи.
„Разбира се, рожден ден“, помислих си.

Но друга част от мен реши да му повярва.

— Добре — казах, ставайки от стола. — Хайде да ти вземем от това кафе.

Лицето му светна в искрена усмивка.
— Благодаря.

Но не му купих само кафе. Добавих и парче торта, защото какво е рожден ден без торта? Когато му подадох таблата, махнах към празния стол до моята маса.

— Седни. Разкажи ми историята си.

Той се поколеба за секунда, сякаш не беше сигурен дали наистина го каня, но после седна и стискаше чашата кафе, сякаш беше нещо свещено. И започна да говори.

Каза, че се казва Дейвид и че е загубил всичко преди години — семейството си, работата, дори дома си. Предателство и лош късмет бяха изиграли своята роля, но не се оправдаваше.

Говореше с откровеност, която правеше впечатление. Не искаше само милостиня — усещах, че това е човек, който е бил пречупен от живота, но не се е предал.

Когато свърши историята си, имах буца в гърлото, а сърцето ми се сви. Накрая му пъхнах 100 долара, преди да си тръгна, но той се опита да ми ги върне.

— Приеми ги като подарък от мен, приятелю — казах му. — И честит рожден ден!

Излязох от кафенето, мислейки си, че съм направил нещо малко, но добро за един непознат. Не можех да си представя, че ще го видя отново или че ще обърне живота ми наопаки само след няколко часа.

На летището седнах в зоната за първа класа и отпивах от поредното кафе. Нервите около срещата с родителите на Кати вече бяха поутихнали, но все още не можех да спра да мисля за баща ѝ. Ами ако не ме хареса? Ако сметне, че не съм достатъчно добър за нея?

Изпратих ѝ съобщение, докато чаках полета:

„Много съм притеснен. Как е положението при вас?“

„Всичко е чудесно“, отвърна тя. „Сигурна съм, че татко ще те хареса.“

Когато обявиха качването на борда, отидох до мястото си до прозореца в първа класа. Чувствах се леко неудобно в тази част на самолета, но Кати настоя да се поглезя поне веднъж. Още си мислех за мъжа от кафенето. Надявах се, че 100-те долара ще направят рождения му ден мъничко по-добър.

Тъкмо се бях наместил, когато видях някой да влиза в самолета и да тръгва по пътеката към мен. И сърцето ми замря. Беше той. Същият мъж от кафенето.

Само че вече не носеше разкъсаните дрехи. Беше облечен в перфектен костюм по мярка, с прилежно сресана коса и лъскав часовник на китката.

Той ме погледна и се усмихна леко накриво.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита спокойно и се намести до мен.

Стоях и го гледах, неспособен да разбера какво става.
— Какво… какво се случва?

Мъжът се отпусна в седалката, все така усмихнат.

— Да го наречем… изпит.

— Изпит? — повторих аз. — За какво говориш?

Той се засмя тихо и извади от чантата си лъскав бележник.

— Нека се представя както трябва. Аз съм Дейвид — погледна ме, преценявайки реакцията ми, — бащата на Кати.

— Чакай… ти си нейният баща? Същият, с когото трябва да се запозная?

— Точно така — отвърна той с широка усмивка. — Винаги съм вярвал в практичния подход. Исках да разбера какъв е годеникът на дъщеря ми извън лъскавите вечери и заучените отговори.

Не можех да повярвам. Защо Кати не ми беше казала? Дали беше част от плана ѝ?

— Значи всичко това беше театър? — попитах.

— Необходим, но да — каза спокойно той. — Лесно е да проявиш доброта, когато всички гледат. Но аз исках да видя как ще се отнесеш към човек, който на пръв поглед няма какво да ти даде. Очевидно премина първата част.

— Първата част ли? — повторих, усещайки как нервите ми пак се опъват. — Колко части има?

Той отвори бележника и ми подаде химикал.
— Само още една. Напиши писмо до Кати.

— Писмо?

— Да — каза Дейвид, като се отпусна назад. — Обясни ѝ защо я обичаш, защо искаш да се ожениш за нея и как ще се грижиш за нея. Не мисли много. Бъди искрен.

Гледах бялата страница, а по слепоочията ми избиха капчици пот. Не бях готов за това. Но колкото и да исках да протестирам, знаех, че не мога.

И така, започнах да пиша.

Първоначално думите трудно се нижеха. Но скоро химикалът сякаш се движеше сам — описвах как Кати ме кара да се чувствам завършен, как смехът ѝ озарява дори най-мрачните ми дни и колко силно искам да изградим заедно живот, изпълнен с доверие и радост.

Когато приключих, ръката ми трепереше от напрежение, но сякаш ми олекна на душата.

Все пак не бях сигурен дали това е достатъчно. Ами ако изпитът не беше толкова елементарен? Ами ако Дейвид беше замислил нещо по-сложно?

Подадох му бележника, а той само го погледна за момент. После се обърна към мен с усмивка.

— Справи се отлично — каза. — Добре дошъл в семейството.

Усетих огромно облекчение. Човекът, който ме беше подложил на най-неочаквания изпит, сега ми подаваше ръка. Стиснах я здраво, осъзнавайки, че най-трудната преграда е зад мен.

— А сега да видим как ще се справиш у дома — добави той.

Когато кацнахме и слязохме от самолета, бях изтощен и физически, и психически. Докато пътувахме с колата към дома на Кати, пулсът ми не спираше да се ускорява при мисълта за вечерта, която предстоеше. Вече не отивах просто да се запознавам с баща ѝ — бях минал „изпита“, но все още се чудех дали неговото одобрение е окончателно.

Щом стигнахме, майка ѝ, Сюзан, ни посрещна топло. Там бяха и братята и сестрата на Кати. Само че Дейвид запази сериозния си вид, сякаш все още ме преценяваше.

Вечерята мина напрегнато. Всички се опитваха да водят учтиви разговори, докато Дейвид седеше малко встрани и внимаваше какво говоря. Когато се обаждах, той кимаше или издаваше някакъв неопределен звук, без да разкрива какво мисли. Братята и сестрата на Кати бяха весели и отворени, но мълчанието на баща ѝ крещеше.

Почти се запитах дали наистина съм минал теста. Но когато приключихме с вечерята, Дейвид остави чашата си и прочисти гърло.

— Джими — обърна се той към мен. — Доказа ми какъв човек си. И това значи много.

Кати стисна ръката ми под масата.

— Винаги съм знаела, че си точният за мен — прошепна.

— Видях достатъчно, за да знам, че ще се грижиш за нея — каза баща ѝ, поглеждайки я с усмивка. — Имаш моето благословение.

Бях на седмото небе, но в погледа на Дейвид се четеше нещо неизказано.

След вечеря, докато помагахме на родителите на Кати да разтребят, си мислех, че всичко вече е уредено.

Тогава забелязах сгънат лист на плота в кухнята.

Разгърнах го и видях, че е касова бележка за кафе от същото кафене, в което се срещнахме сутринта. Това, в което срещнах Дейвид.

Само че не беше за кафето, което аз купих. Най-долу имаше допълнителна сума.

„Допълнително дарение — 100 долара.“

Взех листчето и се обърнах към Кати.

— Какво е това?

— Номерът на татко, за да приключи „висящите дела.“

— „Висящи дела“?

Тя се облегна на плота, а в очите ѝ проблеснаха палави искри.

— Ти му даде 100 долара в кафенето, помниш ли? Той не ги задържа. Даде ги на персонала и каза да ги осчетоводят като допълнително дарение, след като си тръгна.

— А ти откъде знаеш? Да не би да си била в течение на всичко? Моята годеница ли си или негова съучастничка? — засмях се объркано.

Тя ме погледна с хитра усмивка.

— Разбира се, че бях замесена. Така мислиш, че е просто кафе и случайна среща? И откъде мислиш татко разбра часа на полета ти? От мен, Джими.

В този момент осъзнах, че не се женя за обикновено семейство. Тези хора бяха специални и искаха да разбера, че щедростта не е въпрос на поза, а на сърце. И какво означава да принадлежиш към това семейство.