Винаги от очите ми потичат много сълзи, когато се сетя какво ми се случи в казармата

Постъпих в родната казарма през октомври 1964 г. Бях в поделение 60620 в Сливен – свързочен полк на Трета българска армия.

Бях изпратен в школата за младши сержанти да уча за свързочник радист. В школата бяхме от русенското, сливенското и пловдивското военно окръжие.

Имаше и четирима-петима школници от гранични войски. Отдельонен командир ни беше ген.-лейт. Косев. С джипката съм изминавал хиляди километри, бил на съм на полкови и бригадни занятия във Варненско, Айтоско, Ямболско и Хасковско.

Спомени от соца: „Директорска“ кутия за цигари – луксозна кафява кутия от кадифе, в която има 200 цигари

Когато бяхме на такива занятия, свързочната техника, която беше на лично подчинение на командващия, се състоеше от 5-6 специализирани машини. Тя се извеждаше и прибираше под командването на полк. Жеков, който беше началник-свръзки на Трета българска армия.

Случвало се е джипката да бъде паркирана близо до палатката и столовата на офицерите. Тогава е идвал дежурният по столова и ни е донасял от офицерската храна – рибни и телешки консерви, с думите: „Полковникът каза да не ми оставяте момчетата гладни“.

Понякога в джипката, в която имаше няколко радиостанции, имаше наблюдаващ от Министерството на народната отбрана. Тогава ѝ поставяхме бяло флагче. И като минавахме покрай офицерите, те козируваха.

Февруари 1966 г. бяхме на занятие в Добруджа. Джипката беше позиционирана в един залесителен пояс. Зимата в Добруджа е люта. Занятието свърши на 14 февруари, Деня на лозаря Трифон Зарезан. Свързочната техника се прибираше към поделението.

В полето на едно добруджанско село срещу нас се зададе група от мъже и жени, облечени в национални носии. Мъжете носеха на калпаците си венци от лозови пръчки и бръшлян. Спряха ни. Приближи се мъж до джипката с думите:

„Другарю полковник, те са наши синове и разрешете да ги почерпим“. Полковник Жеков отговори:

„За тях занятието, докато не се приберем живи и здрави в поделението, не е свършило. Но ако вие искате, напълнете им манерките с вино от бъчонката“. Оттогава на 14 февруари, Трифоновден, като си режа асмите в двора, този спомен изплува в главата ми. По лицето ми потичат сълзи.