Гледайки умиращия си богат баща, дъщерята чу: „Дъще, ще получиш цялото ми наследство, но в завещанието има едно условие. Трябва точно една година да работиш като чистачка в моята фирма.“

Гледайки умиращия си богат баща, дъщерята чу:
„Дъще, ще получиш цялото ми наследство, но в завещанието има едно условие. Трябва точно една година да работиш като чистачка в моята фирма.“
А още в първия си работен ден момичето ВТРЕЩЕНО ОНЕМЯ, когато случайно чу разговора на две служителки…

Болничната стая миришеше на лекарства и на нещо неопределено горчиво.
Ева седеше на твърдия стол до леглото и не откъсваше поглед от баща си. Херман Ландрих – някога силният и влиятелен собственик на най-голямата производствена компания в региона – сега изглеждаше крехък и беззащитен под снежнобялото одеяло.

Лицето му беше изпито, кожата – с восъчен оттенък, а очите му гледаха дъщеря му с неизразима нежност. Навън майският ден се плъзгаше към залеза. Слънчевите лъчи плахо докосваха стените на стаята, но тази красота изглеждаше като жестока подигравка. Животът бавно си отиваше от човека, когото Ева обичаше повече от всичко.

– Тате… – прошепна тя, стискайки студената му ръка. – Не говори сега. Почини си.

Херман едва доловимо поклати глава. Устните му потрепнаха и с усилие прошепна:
– Дъще… трябва… да ти кажа… Времето ми свършва.

Сърцето на Ева болезнено се сви. Той си пое въздух, а всяка дума излизаше трудно:
– Ти ще получиш… цялото ми наследство… Компанията… парите… имотите… всичко. Но… има условие. Записано е в завещанието. Трябва точно една година… да работиш като чистачка… във фирмата ми.

Ева застина. Година унижение, тежък труд и живот, напълно различен от този, който познаваше.

Три дни по-късно Херман почина. Тихо, в съня си, без болка.
Следващата седмица мина като в мъгла. Нотариусът прочете завещанието – всичко беше точно така, както баща ѝ бе казал.

В понеделник сутрин Ева стоеше пред огледалото в малкия нает апартамент. Облечена беше със семпъл сив костюм, косата – вързана на обикновена опашка, без грим, без бижута. Влезе през служебния вход, където се събираха работниците. Ръководителката на стопанския отдел я изгледа от глава до пети с оценяващ поглед. Анна Теранска – старшата чистачка – ѝ показа какво и как трябва да се върши.

Първият час премина като насън. Ева миеше подове, бършеше прах, събираше боклук. Служителите сякаш гледаха през нея, без да я забелязват. До обяд силите ѝ бяха почти изчерпани.

Тя влезе в стола и седна на най-далечната маса. В този момент вътре влязоха две жени. Те седнаха наблизо, без да я забележат.
Едната беше млада, с ярко червило и надменен израз. На баджа ѝ пишеше: Оксана Корякина – офис мениджър.
Другата – по-възрастна, с пронизващ поглед и язвителна усмивка: Зоя Рашковец – секретар в отдел „Логистика“.

– Чу ли? Дошла е нова чистачка – подхвърли Оксана, разбърквайки чая си.

Ева онемя, когато разбра за какво започнаха да си шепнат двете…

…..…
Развръзката на историята 

Ева напрегна слух, без да помръдва.

– Казват, че шефът я е довел лично – прошепна Зоя и се наведе по-близо. – Нищо не знае, нищо не разбира… А уж гледа гордо.

Оксана се изсмя тихо:
– Така е. Видях я сутринта. Някаква сива мишка. Но знаеш ли кое е най-смешното? Тя дори не подозира кой всъщност управлява фирмата сега.

Сърцето на Ева прескочи.

– Как така? – попита Зоя.

– Ами… – Оксана снижи гласа си още повече. – Докато старият Ландрих умираше, неговият „верен“ заместник вече беше прехвърлил половината активи. Фалшиви договори, подставени фирми… Всичко е готово. След няколко месеца компанията официално ще е негова.

Ева усети как ръцете ѝ започнаха да треперят.
Значи това беше причината. Условието. Годината като чистачка.

– А завещанието? – подсмихна се Зоя. – Там всичко е законно.

– Законно на хартия – отвърна Оксана. – Но истината е друга. Старият Ландрих е подозирал всичко. Затова е направил този цирк. Искал е някой отвътре да види, да чуе, да разбере…

Думите ѝ заседнаха във въздуха.

Ева бавно се изправи. Столовете изскърцаха. Двете жени рязко замълчаха и вдигнаха поглед.

– Продължавайте – каза спокойно Ева.

Оксана пребледня.
– Ти… ти чуваше?

– Чувах. И виждах. През цялата година – отвърна Ева и свали служебната престилка. – Благодаря ви. Точно това ми липсваше.

На следващия ден във фирмата пристигнаха полиция, данъчни и одитори.
Заместник-директорът беше арестуван още в кабинета си. Оказа се, че „чистачката“ е документирала всичко – разговори, копия на договори, записи от камери. Баща ѝ беше оставил таен сейф и едно писмо:

„Ако четеш това, значи си издържала. Истинската власт не се вижда от директорския стол, а от пода, по който всички стъпват.“

Месец по-късно Ева официално пое компанията.
Анна Теранска получи нов пост и двойна заплата.
Оксана и Зоя напуснаха тихо, без сбогом.

А в първия си ден като собственик Ева отново влезе през служебния вход.
Не за да чисти.
А за да напомни на всички, че понякога най-незабележимите хора виждат най-много.

Дисклеймър:
Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.