Защо нося хубави неща на боклука. И защо не ги давам на хора в нужда:

Преди две години реших да продам официална рокля, която дъщеря ми беше обличала само веднъж – за училищно тържество. После изведнъж израсна и роклята ѝ стана малка. Цената беше символична.

Обади ми се жена, каза, че скоро ще дойде. „Чакайте ни.“ Чаках у дома шест часа. Накрая звъннаха на вратата.

Дойдоха жената, едно момиченце и тяхната баба.

– Може ли да я премери?
– Да, разбира се.

Докато момиченцето пробваше роклята, а майката я наблюдаваше, бабата ме попита дали може да ползва тоалетната. Показах ѝ къде е. Как да ѝ откажа? Спомням си, когато показвахме апартамента за продажба, всяка втора купувачка непременно влизаше в банята.

Чувам – бабата, след като свърши работа, отива в кухнята. Мисля си: „Сега ще платят, ще се сбогуват и ще си тръгнат.“ Но не си тръгват. Бабата започва да отваря шкафове. Около 55-годишна, дъщерята – на 30, момиченцето – на 10.

– Ще я вземете ли? – питам.

Майката ми подава банкнота, аз се готвя да затворя вратата. Но бабата вече оглежда всичко в хола. „А тази статуетка каква е? А този килим? А книгите? Може ли да ги разгледам?“

Казвам, че бързам.

Те си тръгват.

Този случай беше последната капка: реших повече нищо да не продавам и да не подарявам.

Преди това имах случай с малоимотно семейство – приеха дрехите, но после с ехидна усмивка ми заявиха, че били евтини, а съседите им давали „Лакост“.

Спомням си и жена, която взе рокля като дарение. Мислеше, че съм затворила вратата; стоеше при асансьора, звънеше на мъжа си и казваше, че докато има „кръгли балами“, тя ще изглежда чудесно. Нека те купуват и харчат, тя ще носи.

Тези истории ме отблъснаха от благотворителността.

През 90-те и началото на 2000-те със сестра ми доизносвахме дрехи от братовчедки, по-заможни съседки, богатите приятелки на брат ми. Перяхме, гладяхме, носехме ги с радост.

Сега имам правило: купувам само това, което наистина ще се носи, и в малки количества. Всичките ми дрехи трябва да се съберат в два-три чувала. Ако са повече, значи има нелюбими и неудобни неща – пари на вятъра.

Дрехите, към които не посягам, стават парцали: избърсвам, почиствам и изхвърлям – без пране и сушене. Удобно е.

Често чувам от приятелки: „Носѝм само 10% от това, което държим в гардероба.“ „Трябва да отделя ден, да изпера всичко, да го изгладя, да го снимам и да го пусна за продажба.“ „Две години – само две продажби; мнозина искат подарък, така или иначе не се купува.“

Такива танци с дрехи изобщо не ми трябват. Загуба на време.

Уча се от японците да се справям с малко.