Намерих бебе, изхвърлено в студа, и го спасих. След години неочаквано видях един познат шал…

Малкият Илия гледаше през прозореца и каза на баба си:

— Бабо, кога ще излезем навън?

— Днес е студено, миличък, следващия път. – отговори жената — А и имам много неща за вършене, няма да ми стигне времето за разходка.

Баба Петранка работеше у дома, плетеше шапки и шалове по поръчка. И сега тя имаше поръчка, комплект, шапка, ръкавици и шал – трябваше спешно да бъдат доставени. Но внукът упорито молеше баба си да отиде на разходка.

— Добре, добре, добре, съгласих се, да отидем на разходка, но за малко. Днес е студено навън и трябва да плета – предаде се бабата.

Излязоха навън, беше пусто, всички се бяха скрили в домовете си в такова време. Естествено, внукът тичаше наоколо, а жената вече стоеше на място напълно замръзнала.

— Хайде, Илия, да вървим или ще се разболеем. Разходихме се малко, стига толкова – каза жената.

Но детето беше неспокойно, тичаше из площадката скри се в детския лабиринт и утихна. Жената все го викаше и викаше, но той мълчеше;

Бабата се приближи до лабиринта, извика го, а той й отговори:

„Бабо, тук има една кукла, да я вземем“.

Баба Петранка влезе в лабиринта и видя, че вътре има торба, а от нея се чуваше плач.

Изпълнена с ужас тя отвори чантата: видя бебе, много малко, увито в тънка пелена. Личеше си, че детето е замръзнало, лицето му вече беше посиняло от студ. Тя го сграбчи, бързо го притисна към себе си, стопляйки го.

Жената извика линейка с треперещи ръце. Пристигнаха меддицински лица и полицаи. Детето бе откарано в болница, а жената и детето останаха да дадат показания.

Полицаите попитаха как е намерено детето. Баба Петранка каза, че внукът е намерил бебето, той тичал навсякъде, тя нямало да чуе бебето да плаче, ако той не я беше извикал.

— Браво, момче! – похвали го полицаят.

Баба Петранка не спираше да се чуди как е възможно някой да изхвърли собствената си плът и кръв, не й ли трепна сърцето.

Полицаят обаче не бе учуден:

— Това вече дори не е новина. Все по-често хвърлят бебета на боклука или пред нечий праг, вече не се учудваме на нищо.

Бабата помоли полицая да й се обади, да разбере за детето дали всичко е наред. По-късно разбра, че бебето е прегледано и всичко е наред, малко хипотермия, но всичко ще бъде наред с него. Въпреки че лекарите казали, че ако било стояло още малко на студа, детето със сигурност нямало да оцелее.

Баба Петранка и малкият Илия доволни се прибраха.

„Ама че работа“, помисли си бабата и се учуди на времената, които бяха настъпили.

А на сутринта реши да разбере как е детето и се обади в болницата. Първоначално не искаха да й кажат нищо:

— Защо се интересувате? Коя сте вие? – попитаха грубо от другата страна.

— Не съм никоя. Просто искаме да знаем как е бебето, защото аз и внукът ми вчера го намерихме – отговори баба Петранка.

— О, това сте вие, спасителите на бебето. Момиченце е. Всичко е наред с нея. Браво, че я открихте – с различен тон проговори служителката на болницата.

— Бих искала да я посетя и ако трябва да се купи нещо, ще го донесем. – каза баба Петранка.

— Не е разрешено, но може да се направи изключение за спасителите, елате утре след обяд. Донесете памперси и адаптирано мляко. – каза медицинският работник.

На следващия ден, след като купиха всичко необходимо, бабата и Илия отидоха да видят бебето. Бяха допуснати.

Бебето бе толкова малко и сладко, че старата жена не успя да сдържи сълзите си.

Тя носеше със себе си още един широк шал, изработен от мека прежда с мек сив цвят с шарки по ръба, изплетен от собствените й ръце.

Още преди усещаше, че не иска да го продава, а да го запази за себе си. И палът лежеше просто така, сякаш чакаше времето си. Баба Петранка покри детето с него и му пожела щастие, като бършеше сълзите си.

След това продължжиха да се интересуват от съдбата на момиченцето . Майка й, която я бе изхвърлила, бе намерена и лишена от родителски. Скоро момичето беше осиновено, едно бездетно семейство се влюби в нея от пръв поглед и я прибра.

Срещата

Минаха 18 години.

Баба Петранка бе остаряла забележимо, но все още бе жива и активна, тя изпече любимата баница на внука си: той й бе обещал да я посети.

Беше много загадъчен и не каза нищо друго, просто поиска от любимата му баба да сготви нещо вкусно. Лаза, че има изненада за нея. Вратата се отвори и Илия влезе под ръка с красиво момиче:

— Бабо, запознай се, това е моята годеница София. Ще се оженя за нея. Тя и аз сме като две половини на едно цяло, Още щом я видях, ми се стори, че я познавам цял живот.

— Леле, това е страхотна новина, синко. Добре дошла в нашето семейство, София. – зарадва се жената.

Момичето се смути, усмихна се и започна да отвива шала от сакото си;

Баб Петранка видя въпросния шал и онемя.

— Какъв шал имаш с интересна шарка – каза тя на момичето.

— Да, този шал е с мен откакто се помня, колко години не мога да се разделя с него, пазя го, рядко го нося.

Разбира се, баба Петранка веднага разпозна във въпросния шал, онзи който някога даде на намереното бебе за късмет.

Ето такава шега си бе направила съдбата: Илия бе спасил бъдещата си съпруга. На старата жена й стана ясно се, че те са били предопределени един за друг отгоре и провидението е довело момчето при нея този ден, за да я спаси.