Оставих бездомна жена да остане в гаража ми, но един ден влязох без да почукам и бях зашеметен от това, което правеше

Докато тяхната необичайна връзка расте, откритие в гаража му заплашва всичко, принуждавайки го да се запита коя всъщност е Лекси и какво крие.

Бях щастлив, защото имах всичко, което можех да купя с пари огромно имение, луксозни коли и повече богатство, отколкото бих могъл да похарча за цял живот. И все пак вътре имаше празнота, която не можех да запълня. На шестдесет и една никога не бях имал семейство и сега ми се искаше да бях живял живота си по различен начин.

Един ден, докато карах през града, опитвайки се да се отърся от познатото чувство на самота, забелязах жена да рови в кофа за боклук. Беше разрошена, с тънки ръце и решителност в движенията си, която привлече вниманието ми. Изглеждаше крехка, но нещо в нейната ярост ме притесни.

Преди дори да се усетя, бях спрял. Спускайки прозореца, аз я наблюдавах предпазливо. Когато тя вдигна глава, изненадана, попитах: „Имате ли нужда от помощ?“

Очите й бяха предпазливи и за момент си помислих, че е избягала. Но вместо това тя се изправи и докосна ръцете си върху износените си дънки. „Предлагаш ли?“

„Предполагам, че да “, отговорих аз, излизайки от колата, въпреки че не бях сигурен защо протягам ръка. „Имате ли къде да отидете тази вечер?“

Тя каза: „Не.“

Кимнах, поех си дълбоко въздух. „Имам къща за гости – добре, гараж, който преустроих. Можеш да останеш там известно време, ако искаш.

Тя ме изучаваше с остър поглед. „Не вземам благотворителност.“

„Това не е благотворителност“, казах аз, не знаейки как другояче да го нарека. „Просто място за отсядане. Без никакви условия.“

След дълга пауза тя се съгласи. „Добре. Само за през нощта. Аз съм Лекси.

Тъй като я закарах до имението си, тишината в колата беше тежка. Тя седеше и гледаше през прозореца. Когато пристигнахме, я заведох до къщата за гости. Беше просто, но годно за живеене.

„В хладилника има храна. Чувствай се като у дома си – казах.

— Благодаря — промърмори тя, преди да затвори вратата след себе си.

През следващите няколко дни Лекси остана в къщата за гости и от време на време се хранихме заедно. Нещо в нея ме заинтригува — твърдата й външност, криеща тиха уязвимост.

Една вечер по време на вечеря Лекси разказа за миналото си.

— Някога бях художник — каза тя меко. „Имах малка галерия, няколко изложби… но всичко се разпадна, след като съпругът ми ме напусна. Той избяга с някоя по-млада, тя забременя и ме изгони.

„Съжалявам“, казах аз, изпитвайки дълбоко съчувствие към нея.

„Това е минало“, сви рамене тя, но усетих, че болката все още е там.

След като прекарахме повече време заедно, открих, че се наслаждавам на нашите разговори. Нейният остър ум и хумор прорязаха тихия мрак на празното ми имение и бавно кухото пространство в мен започна да се свива.

Но всичко се промени един следобед. Търсех въздушна помпа в гаража, когато влязох без предупреждение и замръзнах. По пода бяха разпръснати десетки картини — на мен. Гротескни, изкривени версии на мен. Една ме показваше във вериги, друга с кръв, изливаща се от очите ми, а в единия ъгъл имаше картина, на която лежа в ковчег.

Вълна от гадене ме заля. Така ли ме видя Лекси? След всичко, което направих за нея?

Онази вечер на вечеря не можах да скрия гнева си. „Лекси, какви са тези картини, по дяволите?“

Тя каза: „Какво?“

„Видях ги – картините на мен, във вериги, кървящ, в ковчег. Така ли ме виждаш? Като някакво чудовище?“

Лицето й пребледня. — Не исках да ги видиш — прошепна тя.

— Е, направих го — казах студено. „Това ли мислиш за мен?“

— Не — каза тя с пречупен глас. „Просто бях… ядосан. Ти имаш всичко, а аз загубих толкова много. Картините не бяха за теб – те бяха за моята болка. Трябваше да го извадя.

Исках да разбера, но изображенията бяха твърде смущаващи. — Мисля, че е време да си тръгваш — казах тихо.

Очите на Лекси се разшириха. „Чакай, моля те…“

— Не — прекъснах я. „Всичко свърши. Трябва да си тръгнеш.

Помогнах й да опакова багажа и я закарах до близкия приют на следващата сутрин. Тя не каза много, както и аз. Преди да излезе, й подадох няколкостотин долара. Тя се поколеба, но накрая ги взе.

Не можех да се отърся от чувството, че ден след ден съм правил грешка. Не само заради смущаващите картини, но и заради това, което бяхме имали преди – нещо истинско, нещо, което не бях усещал от години.

Тогава един ден на вратата ми пристигна пакет. Вътре имаше моя картина, но тази беше различна. Беше ведро, спокойно — завладявайки една страна от мен, която не знаех, че притежавам. Вътре в пакета имаше бележка с името и телефонния номер на Лекси.

Сърцето ми биеше лудо, докато задържах мишката над бутона за повикване. Накрая натиснах „Call“.

Когато Лекси отговори, гласът й беше колеблив. „Здрасти?“

„Лекси, аз съм. Получих твоята картина… прекрасна е.“

— Благодаря ти — каза тя тихо. „Не бях сигурна дали ще ти хареса. Мислех, че ти дължа нещо по-добро от… онези други картини.

„Не си ми длъжна с нищо, Лекси. И аз също не бях справедлив с теб.

„Съжалявам за това, което нарисувах“, каза тя. „Всъщност не беше за теб.“

„Не е нужно да се извиняваш“, отвърнах, имайки предвид всяка дума. „Простих ти в момента, в който видях тази картина. И аз си мислех… може би бихме могли да започнем отначало?“

„Какво имаш предвид?“ — попита тя предпазливо.

„Може би бихме могли да поговорим отново. Вечеря, ако искаш.

Тя направи пауза и каза: „Бих искала това. Наистина бих искал това.

Вчера планирахме да се срещнем след няколко дни. Лекси ми каза, че е използвала парите, които й дадох, за да си купи нови дрехи и да си намери работа. Тя планираше скоро да се премести в собствения си апартамент.

След като затворих телефона, по лицето ми се разля усмивка. Може би това беше ново начало не само за Лекси, но и за мен.