Трагедия… Цялото село плака — младо момиче не дочака своята сватба. Облече сватбената си рокля, но не за в гражданското, а в ковчега…

Плачеше майката, бащата, сестрата, братът, дядото, бабата — плачеше цялото семейство, защото вече ги нямаше тяхната рожба, вече я нямаше дъщерята, нямаше я сестрата, нямаше я внучката. Увяхна като роза, която не успя докрай да разтвори своите листа. Плачеше и цялото село, защото бе угаснал животът на едно съвсем младо момиче, като цветче, което едва-едва започваше да цъфти. И плачеше, със сведена глава, и той — нейният годеник.

Тя беше само на 16. На тази възраст мечтаеше за толкова много неща: да учи, да се облича красиво, да слуша модерна музика, да обича и да живее. За какво друго би могла да мисли тогава? Само за това един ден да се омъжи за Льоша в красива бяла рокля с було и бели ръкавици, да роди деца и да ги отгледа. И да бъде съпруга само на него, защото го обичаше единствено него.

Но съдбата се оказа безмилостна.

По-големият ѝ брат реши да покани у дома свой приятел от военната служба.
— Гледай, сестричке, да не се влюбиш в Льоша, — пошегува се Иван. — Трябва да учиш, а на него му е време да се жени, защото майка му е болна, а работа у дома има достатъчно.
— Че защо ми е нужен твоят войник! — сопна се Тая.

Цялото семейство се готвеше за пристигането на госта: чистиха къщата, приготвяха ястия, подреждаха масата. Искаха на приятеля на Иван да му хареса у тях. Тая също се приготви. Когато Льоша пристигна с букет цветя, знаейки, че Иван има по-малка сестра, двамата се запознаха. Погледите им се срещнаха и сякаш веднага се харесаха. Тая поруменя и сведе очи, а Льоша също се смути.

Той остана два дни, после замина. Но след това започнаха дълги телефонни разговори, срещи, които двамата очакваха с нетърпение. Половин година продължи това щастие. Тая учеше в техникум, а Льоша вече работеше. Малко преди Петдесетница той дойде да я поиска за жена.

— Таечка, ти си още толкова млада, не бързай, — умоляваше я майка ѝ, усещайки някаква тревога. — Още една година почакай, а после се омъжи за Льоша. Той ще те изчака.
Но Тая не искаше да чуе. Подаде кърпите на сватовете.

И тогава се случи най-лошото. Тя се разболя. Дали близките отношения с Льоша бяха повлияли, или болестта отдавна се беше таила, никой не знаеше. Но тя вече не беше същата — готвеше се за сватба, но радостта я нямаше.
— Мамо, не се чувствам щастлива, сякаш не аз ще се омъжвам… — признаваше ѝ тя. — Имам усещането, че няма да облека тази рокля.
— Какви ги говориш! Всичко ще бъде наред — опитваше се да я успокои майка ѝ, но в сърцето си тихо въздъхваше: „Боже, дано не е истина…“

Един ден, когато остана сама у дома и премерваше сватбената рокля пред огледалото, Тая заплака. Болка в корема я прониза. Повикаха бърза помощ. В болницата поставиха тежка диагноза и предложиха операция в онкодиспансера.

Там всички я обикнаха — младо, красиво и приветливо момиче. Лекарите, сестрите, дори другите пациенти я чувстваха близка. Надяваха се, че може би има грешка в изследванията. Но болестта напредваше бързо и обхващаше цялото ѝ тяло.

Льоша идваше всеки ден при нея с цветя. Целуваше я, усмихваше се, разказваше весели истории. Двамата изглеждаха щастливи и влюбени, макар че той знаеше истината — че скоро няма да я има. Но не я остави. Подкрепяше я с вниманието и любовта си.

— Аз ще я изтръгна от болестта с любовта си, тя трябва да живее! — каза той на майка ѝ, когато тя го молеше да си тръгне и да не погубва младостта си. Но Льоша отказа.

Той я носеше на ръце не защото не можеше да ходи, а защото искаше да ѝ подари щастие. Той знаеше, че няма да я понесе на ръце пред олтара.

Докато имаше сили, Тая продължаваше да посещава занятията. Но през ноември вече се отказа. Състоянието ѝ се влошаваше. Льоша искаше да се оженят, да подпишат, дори да се венчаят. Родителите ѝ обаче настояха:
— Защо? Ти си млад, ще мине време и ще си намериш друга.
Но Тая не спираше да мечтае:
— Ние ще се оженим, Льоша. Аз ще оздравея, ще облека тази бяла рокля, ще родя деца и ще бъдем щастливи…

Той я утешаваше както можеше, въпреки че виждаше истината — че силите я напускат.

До последния ѝ дъх той беше до нея. Хранеше я, даваше ѝ вода, вдигаше я от леглото. След Коледа Тая си отиде.

В ковчега, облечена в бяло като булка, лежеше тя. Роднините стенеха от мъка, майка ѝ плачеше със силен глас. А той, нейният любим, нейният годеник, стоеше с букет цветя до ковчега. Стоеше и плачеше, защото се прощаваше завинаги със своята любов.

Плачеше и селото. Плачеше и небето, сипейки блестящи снежинки, сякаш постилаше последния ѝ път с тиха бяла пелена.