Вече 10 години работя и живея в чужбина. Повярвайте, толкова съм уморена, че единствената ми мечта е да се върна у дома

Вече 10 години работя и живея в чужбина. Повярвайте, толкова съм уморена, че единствената ми мечта е да се върна у дома, да вдишам въздуха на родните места и най-накрая да видя близките си. Но децата ми, изглежда, изобщо не разбират това желание. А нали именно заради тях някога взех решението да напусна дома си и да замина за чужда страна, за да изкарвам прехраната ни. Всичко, което печелех, изпращах обратно – за техните нужди, образование, жилище.

Наскоро, докато разговарях с тях, предпазливо намекнах, че може би е време да се върна. Но отговорът им много ме натъжи.

Как се озовах в Италия
Заминах да работя в чужбина не от добър живот. Съпругът ми си отиде внезапно, болестта го погуби бързо. Останах сама с двамата ни синове, които тъкмо завършваха училище. Отначало се държах, справях се сама, но когато дойде време за сватби, всичко се промени.

Младата снаха все мърмореше за състоянието на къщата: „Скоро ще имаме деца, трябва да направим ремонт още преди бременността. После няма да има пари.“ Големият ми син ме съжали и със съпругата си се премести при нейните родители. Но и там – две стаи за петима души – не беше лесно.

Тогава именно децата ми предложиха да замина да работя в чужбина. Уверяваха ме, че имат познати, които ще ми помогнат да си намеря работа в Италия. Не размишлявах дълго – просто нямах друг избор.

Три години се превърнаха в десет
Първоначално планирах да остана в чужбина само 2–3 години. Но, както често става, времето се проточи. Работата в чужбина се превърна в цяло десетилетие.

Децата получаваха все повече пари, а нуждите им растяха. Големият ми син взе жилище на кредит, а малкият направи онзи „съдбоносен“ ремонт на нашата къща. А аз работех като болногледачка в Италия, едва свързвах двата края, за да се храня, защото всичко изпращах на тях.

Още един рожден ден в самота
Ето че посрещнах 10-ия си рожден ден в Италия. Децата ми се обадиха, честитиха ми. Разговорът се завъртя около парите, а аз се осмелих да призная, че искам да се върна у дома. В отговор чух само несъгласие.

Големият ми син каза, че засега това не е възможно – кредитът за жилището още не е изплатен. Седях, слушах и едва сдържах сълзите си.

Аз съм на 60 години. Вече не съм същата жена, която преди години замина за Италия с пълни сили и ентусиазъм. Искам да се прибера у дома, но май никой не ме чака там.

Какво следва?
Наскоро почина възрастната жена, за която се грижех. Сега останах без работа и временно живея при приятелки. Те ми обещават да ми помогнат да намеря нова работа, но аз усещам само умора и самота.

Имам внуци, но съм ги виждала само на екрана на телефона. Дадох на децата си всичко, което можех, но мисля, че вече е време те да се погрижат за мен. Само че се страхувам, че ще продължат да ме използват, манипулирайки любовта ми към тях.

Горчивите изводи
Работата в чужбина не е лек път. Парите не падат от небето. Ако имате близки, които работят далеч, за да ви осигурят по-добър живот, ценете ги! Те заслужават вашата благодарност и уважение.

А аз… дори не искам да мисля колко пари децата ми извадиха от мен. И сега… все още не им е достатъчно.

Какво мислите? Какъв съвет бихте дали на тази жена?