ВИНАГИ СЪМ ЗНАЕЛА, ЧЕ СЪМ ОСИНОВЕНА — баща ми ми каза, когато бях на три години

В продължение на 30 години вярвах, че съм осиновена и изоставена от родители, които не са могли да ме задържат. Но пътуването до сиропиталището разби всичко, което мислех, че знам.

На три години за пръв път татко ми каза, че съм осиновена. Бяхме седнали на дивана, а аз току-що бях приключила да строя кула от цветни блокчета. Представям си, че ми се е усмихвал, но от онези усмивки, които не стигат до очите.

– Скъпа – промълви той, като сложи ръка на рамото ми, – трябва да знаеш нещо.

Погледнах го, прегърнала любимото си плюшено зайче.

– Какво има, татко?

– Истинските ти родители не са могли да се грижат за теб – каза той тихо, но категорично. – Затова аз и майка ти се намесихме. Осиновихме те, за да имаш по-добър живот.

– Истински родители? – повторих, накланяйки глава встрани.

Той кимна.

– Да. Но те много те обичаха, макар и да не можеха да те задържат.

Не разбирах много, но думата „обич“ ме караше да се чувствам в безопасност.

– Значи сега ти си ми татко?

– Точно така – отвърна, след което ме прегърна, а аз се сгуших в гърдите му, усещайки, че принадлежа там.

Шест месеца по-късно майка ми почина при катастрофа. Нямам много спомени от нея – само размита картина на усмивката ѝ, мека и топла като слънце в хладен ден. След това останахме само аз и татко.

Първоначално не беше толкова зле. Той се грижеше за мен, правеше ми сандвичи с фъстъчено масло и ми позволяваше да гледам анимации в събота сутрин. Но докато растях, нещата започнаха да се променят.

На шест години не можех да се науча да връзвам обувките си. Разплаках се, дърпайки връзките от яд.

Татко въздъхна шумно.

– Може би си наследила този инат от истинските си родители – промълви под нос.

– Инат ли? – попитах, повдигайки поглед към него.

– Просто… оправяй се сама – каза той и излезе от стаята.

Често говореше по този начин. Когато имах затруднения в училище или сбърках нещо, винаги го приписваше на „истинските ми родители“.

Когато навърших шест, татко направи барбекю в задния ни двор. Всички деца от квартала щяха да дойдат, а аз се вълнувах, защото исках да покажа новия си велосипед.

Докато възрастните си говореха и се смееха, татко вдигна наздравица и каза:

– Знаете ли, ние я осиновихме. Истинските ѝ родители не можеха да се справят с отговорността.

Смехът секна. Аз замръзнах, държейки чинията си с чипс.

– О, наистина ли? Колко тъжно – обади се една от майките.

Той кимна и отпи от питието си.

– Да, но има късмет, че я взехме.

Думите му се забиха като камъни в гърдите ми. На другия ден в училище децата шушукаха.

– Защо истинските ти родители не са те искали? – подметна едно момче подигравателно.

– Ще те върнат ли обратно? – присмя се едно момиче.

Прибрах се разплакана, надявайки се татко да ме утеши. Когато му разказах, той само сви рамене.

– Деца като деца – каза. – Ще го преодолееш.

На рождените ми дни започна да ме води пред близкото сиропиталище. Паркираше колата отпред, сочеше играещите навън деца и казваше:

– Виж колко си късметлийка. Те нямат никого.

До тийнейджърските ми години всеки рожден ден се превърна в нещо, което исках да избегна.

Идеята, че не са ме искали, ме преследваше непрекъснато. В гимназията се стараех да не се набивам на очи и учех усърдно, надявайки се да докажа, че заслужавам да ме задържат. Но каквото и да правех, винаги се чувствах недостатъчна.

На шестнайсет най-накрая попитах татко за осиновяването.

– Мога ли да видя документите? – попитах една вечер, докато вечеряхме.

Той се намръщи и стана от масата. След малко се върна с папка. Вътре имаше един-единствен лист – удостоверение с моето име, дата и печат.

– Ето, доказателство – каза, потупвайки документа.

Загледах се в него, не знаех какво да чувствам. Изглеждаше истински, но нещо сякаш не беше пълно.

Все пак не зададох повече въпроси.

Години по-късно, когато се запознах с Мат, той бързо прозря стените, които бях изградила.

– Не говориш много за семейството си – отбеляза един вечер, докато седяхме на дивана.

Свих рамене.

– Няма какво толкова да кажа.

Но той не се отказа. С течение на времето му споделих всичко – как съм осиновена, за подигравките, за посещенията в сиропиталището и как винаги съм се чувствала нежелана.

– Не си ли мислила да потърсиш повече информация за миналото си? – попита ме тихо.

– Не – отвърнах бързо. – Защо да го правя? Татко ми е казал всичко.

– Сигурна ли си? – попита, мек, но настойчив глас. – Ами ако има още нещо? Не искаш ли да узнаеш?

Колебаех се, сърцето ми биеше учестено.

– Не знам – прошепнах.

– Тогава нека разберем заедно – предложи той, стискайки ръката ми.

За пръв път се замислих сериозно. Ами ако наистина има още?

Сиропиталището се оказа по-малко, отколкото си го представях. Стените от тухли бяха избледнели, а детската площадка отпред изглеждаше стара, но все пак добре поддържана. Ръцете ми се потяха, докато Мат паркираше колата.

– Готова ли си? – попита, гледайки ме окуражително.

– Не съвсем – признах и стиснах чантата си, сякаш бе спасителен пояс. – Но предполагам, че трябва.

Влязохме и вътре се усещаше слаб аромат на почистващи препарати и нещо сладко, може би бисквитки. Зад дървено бюро ни посрещна жена с къса прошарена коса и добри очи.

– Здравейте, с какво мога да помогна? – попита усмихнато.

Преглътнах.

– Ъм, осиновена съм оттук, когато бях на три. Опитвам се да намеря повече информация за биологичните си родители.

– Разбира се – тя се намръщи леко. – Как се казвате и кога точно е била осиновяването?

Дадох ѝ данните, които татко ми беше дал. Тя кимна и започна да търси в стар компютър. Звукът от клавишите отекваше в тишината.

Минаха няколко минути. Челото ѝ се сбърчи още повече. Търси отново, този път разлиствайки дебела папка.

Накрая вдигна поглед с извинителна физиономия.

– Съжалявам, но не откривам никакви данни за вас тук. Сигурна ли сте, че това е правилното сиропиталище?

Сърцето ми замря.

– Какво? Но… татко цял живот ми е казвал, че съм оттук.

Мат се наведе напред, надзъртайки в документите.

– Може ли да е объркване? Има ли друго сиропиталище наблизо?

Тя поклати глава.

– Поддържаме много точни регистри. Ако наистина сте била тук, непременно бихме имали запис. Наистина съжалявам.

Думите ѝ звучаха като присъда. Целият ми свят изведнъж заприлича на лъжа.

Пътуването обратно мина в тежко мълчание. Гледах през прозореца, а мислите ми препускаха.

– Добре ли си? – попита Мат тихо.

– Не – прошепнах, усещайки как гласът ми трепери. – Имам нужда от отговори.

– Ще ги намерим – каза категорично. – Трябва да говориш с баща си. Длъжен е да ти обясни.

Когато стигнахме дома на татко, пулсът ми беше толкова ускорен, че едвам чувах нещо друго. Лампата на верандата примигна, докато чуках на вратата.

След малко вратата се отвори. Той се появи със старата си риза на карета, изглеждаше изненадан.

– Какво правиш тук? – попита предпазливо.

Не губих време.

– Бяхме в сиропиталището – изтърсих. – Нямат никакви данни за мен. Защо?

Лицето му застина. Дълго не каза нищо, после въздъхна тежко и пристъпи назад.

– Влезте.

Аз и Мат го последвахме в хола. Той се отпусна в старото си кресло и прокара ръка през оредяващата си коса.

– Знаех, че ще дойде този ден – заговори тихо.

– Какво искаш да кажеш? – гласът ми прозвуча неуверено. – Защо ме излъга?

Той наведе глава, а по лицето му се изписа съжаление.

– Не си осиновена – каза едва чуто. – Ти си дъщеря на майка си… но не и моя. Тя ми изневери.

Всяка негова дума ме удряше като шамар.

– Какво?

– Тя ми изневери – повтори той с горчивина. – Когато забременя, ме помоли да остана с нея. Съгласих се, но всеки път, когато те гледах, виждах това, което ми причини. Затова измислих историята за осиновяването.

Ръцете ми трепереха.

– Лъгал си ме цял живот. Защо?

– Не знам – вдигна рамене, прегърбен. – Бях ядосан, наранен. Мислех, че ако ти повярваш, че не си моя, ще ми е по-лесно. По-малко ще мразя нея. Глупаво беше. Съжалявам.

Преглътнах сълзите си, а гласът ми трепереше.

– И документите? Фалшиви ли са?

Той кимна бавно.

– Имах познат в администрацията, дължеше ми услуга. Не беше трудно да ги направим да изглеждат истински.

Чувствах се все едно не мога да дишам. Всички онези подигравки, посещения в сиропиталището, коментарите за „истинските ми родители“ – всъщност никога не са били за мен. Това беше неговият начин да се справя с болката си.

– Но аз бях само дете – прошепнах. – Не заслужавах това.

– Знам – отвърна той с разбит глас. – Знам, че те провалих.

Станах, коленете ми се подгъваха.

– Не мога да остана. И не мога да говоря с теб повече в този момент. Но ще се погрижа за теб, когато се наложи. Сега… трябва да тръгвам.

Мат кимна и стрелна баща ми с мрачен поглед.

– Тръгваме заедно – каза тихо.

Докато излизахме през вратата, чух баща ми да вика след мен:

– Съжалявам! Наистина съжалявам!

Но дори не се обърнах.