ВСИЧКИ СЕ ПОДИГРАВАТ НА МАЛКО МОМИЧЕ ЗАРАДИ ЕВТИНАТА Й РОКЛЯ НА ПАРТИ, ДОКАТО БЯЛА ЛИМУЗИНА НЕ СПИРА ПРЕД НЕЯ
ВСИЧКИ СЕ ПОДИГРАВАТ НА МОМИЧЕ ЗАРАДИ ЕВТИНАТА Й РОКЛЯ НА ПАРТИ, ДОКАТО БЯЛА ЛИМУЗИНА НЕ СПИРА ПРЕД НЕЯ
Трябваше да се досетя, че това парти няма да е добра идея. Труди беше въодушевена, когато получи поканата.
„Мамо, целият ми клас е поканен! Трябва да отида! Не мога да бъда единствената, която няма да е там! Моля те, моля те, моля те!“ — умоляваше тя.
Когато разбрах, че трябва да купим рокля от магазина „Фонтейн“, почти се разсмях. Роклите на „Фонтейн“ бяха обида за банковата ми сметка.
Все пак опитах.
Заведох Труди там с надежда за чудо. Но когато видях цените, стомахът ми се сви. Всяка рокля беше пет пъти повече, отколкото бях спестила от бакшиши миналата седмица.
Стиснах ръката на Труди и я изведох, игнорирайки съжалителните погледи и шепотите около нас.
„Не се тревожи, скъпа,“ казах ѝ. „Ще имаш красива рокля.“
У дома намерих плат, подобен на роклята, която бяхме видели, и останах будна цяла нощ, за да я ушия.
На сутринта роклята беше готова.
„Благодаря ти, мамо,“ прошепна Труди, прегръщайки ме. „Обожавам я.“
Когато пристигнахме на партито, сърцето ми се сви, виждайки другите деца. Всички бяха облечени в дизайнерски дрехи, въртейки се и хвалейки се един на друг.
Щом забелязаха Труди, замлъкнаха. Първо настъпи тишина, после шепотът стана по-силен.
„Откъде взе тази рокля?“
„Майка ѝ вероятно я е ушила,“ подхвърли друго дете и завъртя очи.
Родителите се събраха на групички, разменяйки подигравателни погледи.
„Някои хора наистина трябва да си знаят мястото,“ засмя се една майка, достатъчно силно, за да я чуят всички.
Лицето на Труди се сви от болка. Тя се обърна, стискайки роклята си, сякаш се опитваше да я скрие.
„Всичко е наред, скъпа,“ прошепнах ѝ, но тя вече тичаше навън, опитвайки се да избяга от подигравателните гласове.
Тя тичаше толкова бързо, че дори не видя лимузината, паркирана точно отпред.
Хукнах след нея и видях как се блъсна в колата. Шофьорът изскочи, започвайки да ѝ се кара, но веднага замлъкна, когато мъжът от задната седалка слезе.
Мъжът беше висок, добре облечен и с притеснен поглед. Погледът му се спря върху Труди, а след това върху мен. Сърцето ми прескочи.
„Джо?“ — прошепнах, едва вярвайки на очите си. „Това наистина ли си ти?“
Лицето му бавно премина от объркване към осъзнаване.
„Мади? Труди?“ — прошепна той.
Тримата се прегърнахме, сякаш трябваше да се уверим, че наистина сме там.
Не можех да повярвам — това беше Джо, съпругът ми.
Съпругът ми, когото вярвах, че е мъртъв от пет години.
Труди се вкопчи в него.
„Труди, това е баща ти,“ казах тихо.
„Най-накрая ви намерих,“ прошепна Джо, очите му се насълзиха.
Той разказа как след инцидент в мината изгубил паметта си. Бил обявен за мъртъв, докато аз се преместих в по-малък апартамент с Труди.
Джо започнал собствен бизнес с минно дело и сега бил заможен човек. Но когато държеше Труди и мен в прегръдките си, се закле да компенсира всяка изгубена минута.
Тази нощ, когато се прибрахме в дома му, за първи път от години почувствах, че сме намерили щастието си.
А най-хубавото? Труди си върна бащата.