МОМЧЕ ХАРЧИ ВСИЧКИТЕ СИ СПЕСТЯВАНИЯ ЗА ОБУВКИ ЗА БЕДЕН СЪУЧЕНИК—СЪЩИЯ ДЕН КАМИОН С НАГРАДА СПИРА ПРЕД КЪЩАТА МУ
реклама
12-ГОДИШНИЯТ ДЕЙВИД БЕШЕ ВЪЗХИТЕН ДА СИ КУПИ НОВИ МАРАТОНКИ СЛЕД МЕСЕЦИ СПЕСТЯВАНИЯ, НО РЕШИ ДА КУПИ ОБУВКИ ЗА СЪУЧЕНИКА СИ С ИЗНОСЕНИ ОБУВКИ. НЕ ЗНАЕШЕ, ЧЕ ДОБРОТО МУ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗНАГРАДЕНО ПО НЕОЧАКВАН НАЧИН.
Дейвид винаги си избираше място до прозореца в училищния автобус на връщане към вкъщи. Както винаги, отвори широко прозореца и позволи на следобедния ветрец да погали лицето му, докато си припомняше момент по момент играта, която бе изиграл по-рано през деня.
— Това, което направи на терена днес, беше невероятно! — каза един от съотборниците му.
— Мисля, че си имаме бъдещ национален играч, момчета. Вземете си автографи, докато е време! — пошегува се друг играч и потупа Дейвид по гърба малко по-силно от необходимото.
Това беше далечната мечта на Дейвид — да играе за страната си и да създаде история, както всички негови футболни герои.
Дейвид можеше почти да усети сладкия вкус на победата и гордостта, когато отборът му вдигне златния шампионски трофей и позира за снимките.
Той често репетираше какво ще каже пред камерите и вестниците след мача—как е започнал от скромно начало и как дължи всичко на майка си.
— Извинявай, може ли да седна тук?
Дейвид беше толкова погълнат от мечтите си, че не забеляза кога един от съучениците му попита дали може да седне до него.
Момчето седна до Дейвид, прегърна раницата си и започна да мечтае своите мечти.
— Искам да стана най-добрият футболист в училището. Точно като Дейвид. Не мога да повярвам, че седя до него!
Гийермо беше истински почитател на играта на Дейвид.
Той никога не пропускаше шанс да го гледа как играе. В очите му Дейвид беше всичко, което искаше да бъде—да играе като него, да има толкова много приятели като него и дори да носи същите модерни футболни обувки.
„Тези стари, износени обувки ще трябва да издържат… засега,“ помисли си Гийермо, криейки краката си под седалката от срам.
Гийермо винаги беше срамежлив и му беше трудно да си намери приятели.
Един ден той най-накрая намери кураж да заговори своя идол.
— Здрасти, Дейвид! Аз съм Гийермо. Голям твой фен съм!
— О? Здрасти, Гийермо! Благодаря ти.
Последва неловка тишина.
— Наистина харесвам обувките ти! — изтърси Гийермо първото нещо, което му хрумна.
— Тези ли? Те вече са доста стари, а подметките започват да се отлепят. Трябва да видиш новите обувки, които ще си взема… — очите на Дейвид светнаха, докато мислеше за мечтаните маратонки, за които бе спестявал.
— Разкажи ми повече за тях! — каза Гийермо, като бавно прибра краката си още по-навътре под седалката.
Не искаше Дейвид да види колко грозни и раздърпани бяха неговите обувки.
— Те са перфектни! Неоново оранжеви, с невероятно сцепление…
Седем месеца Дейвид събираше пари за тези обувки.
Това беше първият път, когато 12-годишното момче искаше да си купи нещо само за себе си, без да натоварва майка си. Знаеше колко упорито тя работеше, за да се грижи за него и двете му по-малки сестри близначки.
— Мамо, не е нужно да помагаш. Трейси и Кейти имат рожден ден скоро и трябва да спестиш за чаено парти, помниш ли?
Дейвид най-накрая събра достатъчно пари.
С помощта на краткотрайна работа по разнасяне на вестници сутрин и печалбите от лимонадената му сергия през ваканцията касичката му беше пълна.
Този ден в автобуса след училище той не спираше да говори с Гийермо.
— Гийермо! Успях! Отивам в магазина след домашните тази вечер, за да купя най-добрите маратонки в града.
Но тогава автобусът подскочи в дупка и едната обувка на Гийермо се изхлузи и падна на пода.
Дейвид замръзна, когато видя състоянието ѝ.
Беше разкъсана, мръсна и прокъсана.
Гийермо пусна и другата обувка, прегърнал лицето си с ръце от срам.
Дейвид се разплака.
След училище двамата отидоха в магазина.
Вместо да купи маратонки за себе си, Дейвид избра топли обувки за Гийермо.
Когато се прибра у дома, майка му го извика:
— Дейвид! Някой е на вратата за теб. Пристигна с цял камион!
Дейвид отвори и видя собственика на магазина, господин Манинг.
— Знам какво направи за приятеля си, Дейвид. И искам добротата ти да бъде възнаградена.
Камионът беше пълен с обувки за Дейвид, семейството му и дори за Гийермо.
Този ден Дейвид научи, че добротата винаги намира начин да се върне обратно.
реклама