Мъката на една майка, загубила детето си: Проклех ги да страдат, не да умрат!

Няма по-голямо нещастие за една майка от това да загуби детето си. Останах вдовица твърде млада и с труд отгледах двамата си сина.

Смъртта на съпруга ми съсипа по-големия и той сякаш загуби здравия си разум. Години наред го лекувах, молих се и се надявах за чудо, но не стана. Сякаш когато мъжът ми си тръгна от този свят, взе със себе си и душата му.

Единствената ми надежда беше в по-малкия – Благо. Надявах се, че щом порасне и възмъжее, ще ми помага. Не се излъгах, Благо завърши гимназия и веднага започна работа. Отменяше ме в грижите за болния си брат, плащаше сметките, пазаруваше, а когато ми доведе и снаха – щастието ми беше пълно. От сърце се радвах, че момчето ми се е задомило.

Таня не влезе в къщата ми като дългоочаквана дъщеря, а като враг. Нищо вкъщи не й харесваше. Мебелите били стари, повръщало й се от миризмата на яхниите, жилището било тясно и нямала никакво лично пространство. Но най-много ме заболя, когато настоя да настаним големия син в болнично заведение, където, според нея, щели да се грижат по-добре за него. За щастие Благо обичаше брат си и остро смъмри Таня. Тя замълча, но затаи злобата в сърцето си.

Нещастието се случи през един топъл, летен ден. Беше ранна утрин.

Благо тръгна за работа, а няколко часа по-късно ни се обадиха, за да ни съобщят, че е загинал при инцидент. Заплаках, не исках да приема новината за истина, а после всичко потъна в непрогледен мрак. Смътно си спомням погребението. Много хора дойдоха да го изпратят в последния му път. Стисках ръката на болния си син, който ясно осъзнаваше какво се случва. Колегите на Благо искрено го оплакаха, но най-безутешен беше приятелят му Калин. Двамата се познаваха още от детската градина. Живеехме в един блок, вход до вход. Заедно преминаха през трудния пубертет и завършиха гимназията. Обичаха се като братя и се подкрепяха чак до смъртта на Благо. След погребението, Калин ми се закле, че каквото и да става, винаги ще бъде до мен. Силни думи каза, тежки клетви даде!

Тогава си помислих, че Бог ми взе любимия син, но за утеха ми изпрати най-добрия му приятел.

След месец Таня започна все по-често да закъснява след работа, докато една нощ не се прибра. Притеснена, че нещо лошо й се е случило, й звъннах по джиесема, но той беше изключен. Цяла нощ не мигнах. Макар че двете не се обичахме, тя бе вдовицата на покойния ми син Благо и считах, че съм длъжна да се грижа за нея като майка.

Снаха ми не се прибра и на другия ден. Калин също не се обаждаше, въпреки че не излизаше от дома ми, докато Благо беше жив. Една вечер с болното ми момче излязохме до близката градинка. Внезапно той ми посочи с пръст нещо, беше превъзбуден. Тогава ги видях – хванати за ръце като влюбена двойка, на метри от мен, вървяха Калин и Таня. Двамата ме подминаха, сякаш бях непозната.

Разбрах защо снаха ми изчезна, а Калин забрави клетвите, които ми даде на погребението.

Майчиното ми сърце кървеше от мъка. Благо още не беше изстинал в гроба, а жена му спеше с най-добрия му приятел. Всяка сутрин ги виждах да излизат прегърнати за работа, а вечер се прибираха с пълни торби с покупки.

Не издържах и в болката си ги проклех – помолих Бог да ги накаже за предателството. Не излизах през деня, за да избегна състрадателните погледи на съседите. Някои се забавляваха със ситуацията, други клатеха неодобрително глава, трети предричаха, че нищо добро няма да излезе от тази работа. За една година побелях и се състарих, очите ми изтекоха от сълзи. Живеех само заради болното си момче. Всички, които на погребението обещаваха, че ще се погрижат за нас и няма да забравят Благо, отдавна не се интересуваха от нас. Не стъпваха и на гроба му, дори и на годишнината не дойдоха, въпреки че се обадих на всички.

Както казват хората – живият жив, умрелият – умрял.

След смъртта на съпруга ми осъзнах какво означава да загубиш най-близкия си човек, а след кончината на Благо разбрах какво значи самота. Вече бях забравила, че в душата си пожелах двамата любовници да не видят хаир, когато стана катастрофа, при която Таня пострада тежко и едва я спасиха. И двата й крака бяха счупени и гипсирани, Калин я вкара във входа на инвалидна количка, гледаше гузно и когато ме видя, извърна глава.

Разплаках се, защото не съм искала да ги сполети подобна трагедия или да умират. Не ми е по-леко и на душата, нищо и никой няма да ми върне Благо от оня свят.