НЕ КАЗАХ НА СЕМЕЙСТВОТО НА СЪПРУГА МИ, ЧЕ ГОВОРЯ ТЕХНИЯ ЕЗИК, И ТОВА МИ ПОМОГНА ДА РАЗКРИЯ ШОКИРАЩА ТАЙНА ЗА ДЕТЕТО НИ

Питър и аз бяхме женени от три години. Запознахме се по време на едно вихрено лято и всичко просто се нареди. Той беше умен, забавен и мил – всичко, което някога съм искала. Когато разбрахме, че съм бременна с първото ни дете няколко месеца по-късно, това изглеждаше като съдба.

Сега очаквахме второто си бебе и животът ни изглеждаше съвършен. Но нещата не бяха толкова гладки, колкото изглеждаха.

Аз съм американка, а Питър е германец. В началото разликите между нас бяха вълнуващи. Когато работата на Питър го върна в Германия, се преместихме там с първото ни дете. Мислех, че това ще бъде ново начало, но не беше толкова лесно, колкото се надявах.

Германия беше красива, а Питър беше развълнуван да се върне в родината си. Но аз се борех. Липсваха ми семейството и приятелите ми. А семейството на Питър, е, те бяха… най-много учтиви. Родителите му, Ингрид и Клаус, не говореха много английски, но аз разбирах повече немски, отколкото те осъзнаваха.

В началото не ми пречеше езиковата бариера. Мислех, че това ще ми даде време да науча повече немски и да се впиша. Но тогава започнаха коментарите.

Семейството на Питър често идваше на гости, особено Ингрид и сестра му Клара. Те седяха в хола, разговаряйки на немски. Аз бях в кухнята или се грижех за детето ни, преструвайки се, че не забелязвам, когато разговорът им се насочваше към мен.

„Тази рокля… изобщо не й отива,“ каза веднъж Ингрид, без да си прави труда да снижи гласа си.

„Натрупала е толкова много килограми с тази бременност,“ добави Клара с усмивка.

Поглеждах надолу към нарастващия си корем, ръцете ми автоматично изглаждаха плата. Да, бях бременна и да, бях натрупала килограми, но думите им все пак ме нараняваха. Те се държаха така, сякаш не ги разбирам, и аз никога не показах, че мога. Не исках да предизвиквам сцена и дълбоко в себе си исках да видя докъде ще стигнат.

Един следобед чух нещо, което ме нарани още повече.

„Изглежда уморена,“ отбеляза Ингрид, наливайки чай, докато Клара кимаше. „Чудя се как ще се справи с две деца.“

Клара се наведе, снижавайки гласа си малко. „Все още не съм сигурна за първото бебе. Той дори не прилича на Питър.“

Замръзнах, стоейки извън полезрението им. Почувствах как стомахът ми се свива. Те говореха за нашия син.

Ингрид въздъхна. „Червената му коса… не е от нашата страна на семейството.“

Клара се засмя. „Може би тя не е казала всичко на Питър.“

И двете се засмяха тихо, а аз стоях там, твърде шокирана, за да се движа. Как можеха да кажат това? Исках да им изкрещя, да им кажа, че грешат, но останах тиха, ръцете ми трепереха. Не знаех какво да правя.

Следващото посещение след раждането на второто ни бебе беше най-трудното. Бях изтощена, опитвайки се да се справя с новороденото и нашето малко дете. Ингрид и Клара пристигнаха, предлагайки усмивки и поздравления, но можех да усетя, че нещо не е наред. Те шепнеха една на друга, когато мислеха, че не ги гледам, и напрежението във въздуха беше осезаемо.

Докато седях и кърмех бебето в другата стая, чух ги да говорят с приглушени гласове. Наведох се по-близо до вратата, слушайки.

„Тя все още не знае, нали?“ прошепна Ингрид.

Клара се засмя тихо. „Разбира се, че не. Питър никога не й каза истината за първото бебе.“

Сърцето ми прескочи един удар. Истината? За първото ни бебе? За какво говореха?

Почувствах как пулсът ми се ускорява и студена вълна от страх ме обля. Знаех, че не трябва да слушам, но не можех да се спра. Какво можеха да имат предвид? Трябваше да знам повече, но гласовете им заглъхнаха, когато се преместиха в друга стая. Седях там, замръзнала, умът ми препускаше.

Какво не ми беше казал Питър? И каква беше тази „истина“ за първото ни дете?

Изправих се, краката ми трепереха, и извиках Питър в кухнята. Той влезе, изглеждайки объркан. Едва успявах да задържа гласа си стабилен.

„Питър,“ прошепнах, „какво е това за първото ни бебе? Какво не си ми казал?“

Лицето му пребледня, очите му се разшириха от паника. За момент не каза нищо. После въздъхна тежко и седна, заровил лице в ръцете си.

„Има нещо, което не знаеш,“ Питър ме погледна, вината изписана на лицето му. Отвори уста да говори, но се поколеба, очите му се насочиха към пода. „Когато беше бременна с първото ни…“ Той спря, поемайки дълбоко дъх. „Семейството ми… те ме притискаха да направя тест за бащинство.“

Гледах го, опитвайки се да обработя това, което току-що каза. „Тест за бащинство?“ повторих бавно, сякаш казването му на глас щеше да ми помогне да разбера. „Защо? Защо биха—?“

„Те не мислеха, че бебето е мое,“ каза той, гласът му се пречупи. „Мислеха… времето беше твърде близо до края на последната ти връзка. Казаха, че бебето не може да е мое.“

Мигнах, главата ми се въртеше. „Значи си направил тест? Зад гърба ми?“

Питър се изправи, ръцете му трепереха. „Не беше защото не ти вярвах! Никога не съм се съмнявал в теб,“ каза бързо. „Но семейството ми не го оставяше. Те бяха убедени, че нещо не е наред. Продължаваха да ме притискат. Не знаех как да ги накарам да спрат.“

„И какво каза тестът, Питър?“ попитах, гласът ми се повиши. „Какво каза?“

Той преглътна трудно, очите му се напълниха с разкаяние. „Каза… каза, че не съм бащата.“

Стаята сякаш се затвори около мен. „Какво?“ прошепнах, борейки се да дишам. „Как може това—“

Питър се приближи, отчаян да обясни. „И на мен не ми се струваше логично. Знам, че не си ми изневерила. Знам, че бебето е мое във всяко отношение, което има значение. Но тестът… той се върна отрицателен. Семейството ми не ми повярва, когато им казах, че трябва да е грешка.“

Отдръпнах се от него, цялото ми тяло трепереше. „Значи си знаел това? Години наред? И не ми каза?“ попитах, усещайки как земята под краката ми изчезва. „Как можа да ми го скриеш, Питър?“

Лицето на Питър се изкриви, когато се опита да хване ръцете ми, но аз ги дръпнах назад. „Не исках да те нараня,“ каза той, гласът му се пречупи. „Знаех, че не си направила нищо лошо. Тестът не промени чувствата ми към теб или към нашия син. Исках да те защитя от всичко това. Не исках да те загубя.“

Поклатих глава, сълзи се стичаха по лицето ми. „Трябваше да ми се довериш,“ казах, гласът ми трепереше. „Никога не съм подозирала, че той не е твой. Защо бих? Ние го отглеждаме заедно. Ти си му баща. Можехме да се справим с това заедно, Питър, но вместо това ти ми излъга. Държеше тази тайна, докато аз живеех в неведение.“

„Знам,“ прошепна Питър, очите му пълни с разкаяние. „Бях уплашен. Не исках да рискувам да те загубя. Семейството ми не го оставяше, но не исках да мислиш, че се съмнявам в теб. Никога не съм се съмнявал в теб.“

Направих крачка назад, усещайки как не мога да дишам. „Имам нужда от въздух.“

Питър протегна ръка, но аз се обърнах и излязох от кухнята в хладната нощ. Въздухът удари лицето ми, но не успя да успокои бурята вътре в мен. Как можа да направи това? Мислех за нашия син, как Питър го държеше, когато се роди, как го обичаше. Нищо от това не се връзваше с това, което току-що ми каза. Чувствах се предадена, изгубена.

За няколко минути стоях там, гледайки звездите, опитвайки се да събера всичко. Колкото и да исках да крещя, да плача, също така знаех, че Питър не е лош човек. Той беше уплашен. Семейството му го беше принудило да направи това, и той беше направил ужасна грешка, като го скрил от мен. Но той все пак беше останал до мен, до нашия син, през всичките тези години. Той беше излъгал, но не от жестокост.

Избърсах сълзите от очите си и поех дълбоко дъх. Трябваше да се върна вътре. Не можехме да оставим нещата така. Не и с нашето семейство на карта.

Когато се върнах в кухнята, Питър седеше на масата, лицето му заровено в ръцете му отново. Той погледна нагоре, когато ме чу, очите му червени и подути.

„Съжалявам,“ прошепна той. „Толкова съжалявам.“

Поех дълбоко дъх и кимнах. Щеше да ми отнеме време да се възстановя напълно от това, но знаех, че не можем да изхвърлим всичко, което сме изградили. Имахме семейство и въпреки всичко това, все още го обичах.

„Ще го разберем,“ прошепнах. „Заедно.“