23-годишно момче качи баба Райна на автостоп. Това, което му разказа, ще ви разплаче

Една трогателна житейска история, на един от хилядите български пенсионери, оставени „немили-недраги“, на доизживяване в България.

Една история, разказана от 23-годишен благоевградчанин, спортист и шампион ни разтърси днес. Таекуондистът Илиян изля душата си в трогателен пост, с който разплака стотици негови приятели в мрежата, разказва struma.com.

Ето разказът на това момче, пред чиято доброта се прекланяме.

Наистина ни развълнува, Илияне! Ето какво написа той, без намеса:

Един от малкото дни, в които се почувствах наистина жив. Това е баба Райна, на 71 години е. Днес решихме с приятели да отидем на пейнтбол, който се намира на 3-4 км от с. Бучино и на 10-15 км. от Благоевград. Когато си тръгнах видях баба Райна на пътя с една раница, тя се обърна и помаха, естествено спрях, а тя ме помоли да я сваля до където мога, тя била към града.

Започна разговора с това, че ми благодари отново и започна да разказва за живота си. Аз обаче я прекъснах заинтригуван от това как тя слиза по принцип и как е мислела да слезе сега, тъй като оттам рядко минават коли.

Тя ми отговори: „Пеша бабе, всеки ден слизам и се качвам пеша“, та помислих си това са 10-15 км. Както и да е, баба Райна започна с това, че мъжът и е умрял преди 7 години, много го обичала, има двама синове, единият хич не я слуша, другият е ЗЛАТЕН, но от нерви се разболял и не се движи от кръста надолу, по нейни думи „гние в леглото“.

След като се разболял жена му го изгонила в гаража, и се качила в апартамента с друг мъж. До този момент беше силна, но вече виждах сълзите в очите и, усещах ги и в гласа и. „Всеки ден слизам храня сина си, обличам се, ходя на градината и пак се качвам, не се предавам напред с главата срещу живота“.

Това са 20 минути път с кола, аз не усетих кога стигнахме в града, само гледах пътя, слушах и не знаех къде съм. Попитах я после с какво ще се прибере, тя ми каза, че до село Бело поле с автобус и оттам с такси, но това е било вчера, днес ще е пеш, защото таксито е 6 лв, а тя до пенсия няма, пести за закуски на сина си.

Когато я оставих пред тях, тя ми пожела неща, които ще запазя за себе си, но усетих, че са искрени. Каза ми също: „Обичам те сине, като внук те обичам“. Бях шокиран от историята й, от ежедневието и, от отношението на държавата към миналото ни, към хората, които са ни създали и отгледали.

Това са 10 км всеки ден, абсолютно всеки ден. 200 лв и е пенсията.

Срамувам се, беше ме срам да погледна баба Райна в очите. Днес аз доведох баба Райна до града да нахрани сина си – жив труп, и й дадох пари за такси, за да се върне, въпросът е утре кой ще го направи?