73-годишен старец приюти младa жена, която намери в блатото, а на следващия ден цялото село ОНЕМЯ от нейните викове

Галина се събуди по-рано и от петлите, както винаги.

В дома ѝ все още цареше мрак, сякаш самата нощ не желаеше да отстъпи владенията си на новия ден. Но селянката беше свикнала да става с първите проблясъци на светлината, дори ако тя едва се процеждаше през плътната мъгла. „Сън за слабите, работа за силните“, обичаше да се шегува тя, стягайки шарената си кърпа върху прошарените коси.

Днес обаче обичайната ѝ бодрост беше помрачена от някакво необяснимо безпокойство. Сякаш в утринната тишина се беше спотаил невидим наблюдател, който следи всяка нейна крачка. Галина надникна през прозореца.

Отвън селото все още спеше, завито в сребрист саван от мъгла. Прозорците на къщите, като мълчаливи очи, гледаха наникъде. Само далечният лай на куче напомняше, че животът тук не спира.

Ръцете ѝ почти автоматично се пресегнаха към любимата кошница — неизменната спътница при всички разходки за гъби. По това време на годината селските гори щедро възнаграждаваха онези, които познаваха тайните им пътеки. Галина се гордееше със способността си да намира най-укритите места, сякаш самата природа ѝ доверяваше своите тайни.

Когато Галина излезе извън прага, я лъхна студеният утринен въздух. Светът наоколо сякаш бе затаил дъх. Дори вятърът, който обикновено се носеше из дворовете, днес беше утихнал.

„Не ми харесва тая работа“, промърмори тя, придърпвайки вълнената си забрадка по-плътно. „Само че кой, ако не аз? Гъбите сами няма да се съберат.“ Стъпка по стъпка тя се насочваше към края на селото.

Тук къщите стояха като старици, прегърбени от годините и ветровете. Наклонените им покриви напомняха накривени шапки, а прозорците – уморени очи, видели прекалено много. На едно такова чардаче седеше Пьотър.

Свитата му фигура сякаш се сливаше с утринния полумрак. Той беше като дух на това село. Вечен, непроменим.

„Галка, къде така рано? Сигурно при някой ухажор си се натъкмила“, подвикна той, гласът му дрезгав като стар скърцащ катинар. Галина потрепери.

Дори знаейки, че Пьотър често стои там, тя не очакваше да го чуе точно в този миг. „Отивам за гъби, Пьотре. Къде в моята възраст към ухажори? Живяхме със Сашко душа в душа петдесет години. А след като него го няма… вече не ме вълнуват мъжете. Аз вече съм баба“, каза тя.

„А ти, Пьотър, защо след Марина така и не се ожени?“, полюбопитства Галя, гласът ѝ прозвуча съчувствено, макар и укоризнено. „Тогава още не беше навършил четиридесет, когато остана сам. Помня как жените тук тичаха подире ти като цяло стадо.“

Галя не забеляза как лека сянка на тъга премина по лицето на мъжа. Той отклони поглед, сякаш криеше нещо твърде лично. „Галь, ти нали за гъби бързаше“, измърмори той и махна с ръка към гората.

„Айде, тръгвай, преди да са дошли от другите села. В гъбите, който пръв стане, той ги взима.“

„Все така си ти“, измърмори Галя и вдигна кошницата. „Ти ме спря, ти се ядосваш. Не искаш да говориш? Не говори. На мен ми е време да тръгвам. Ха, и айде, Пьотре!”

Тя се насочи към гората, без да се обръща. Пьотър дълго я гледа след това, поклащайки глава, и накрая промърмори под носа си: „Ех, клюкарката такава! Все трябва да знае всичко.” После тежко въздъхна, сякаш носеше товара на спомените, по-тежки от селската работа.

Той никога не споделяше историята на живота си с другите. Не можеше. И защо да го прави? Селяните така или иначе сами си доизмисляха историята му.

Когато и да било, някога беше щастлив. Обичаше Марина така, както мъж обича жена, превърнала се в център на света му. Единственото, което липсваше в семейството, бяха децата.

Но тогава никой не говореше за модерните методи за лечение на безплодие. Оставаше само да вярват в чудо. Марина вярваше.

И наистина чудото се случи. Първата ѝ бременност — Пьотър я носеше на ръце, сякаш се боеше да не я счупи. Той си представяше как детето им ще допълни семейството, ще внесе радост вкъщи.

Но съдбата предреши друго. На осмия месец Марина се почувства зле. Лекарите я изпратиха в болница и още на следващия ден взеха решение за спешна операция.

Раждането бе твърде тежко. Марина не го преживя.

И бебето също. То дори не успя да поеме първата си глътка въздух. В онзи ден Пьотър крещя като ранено животно.

Викът му отекна в коридорите на болницата, докато не падна на студения под. Лекарите само се разперираха с ръце, повторяйки, че нямало как да направят нищо. „Понякога така се случва“, „Съжаляваме много“ — промълвиха акушерките, ала думите им не променяха нищо.

След погребението Пьотър се затвори в себе си. Не можеше да проумее защо животът е толкова жесток.

С годините мъката се загнезди все по-дълбоко в душата му и той постепенно се отдалечи от хората. Най-накрая се пренесе в селото, където бе родена Марина. Родният ѝ дом стана негово убежище.

Тук живееше като отшелник, избягваше шумните сборища. Селяните го отбягваха. За тях беше чужд и необщителен.

Само Галя понякога се опитваше да си поговори с него, а и сплетничеше по свой вкус, добавяйки разни неща, които той никога не бе казвал. Но така или иначе, Пьотър си живееше самотен, както умееше.

Един ден всичко се промени. Някакъв непознат почука на вратата му. Каза нещо, Пьотър без много да мисли го пусна вътре.

След половин час оттам се разнесоха страшни крясъци. Никой не знаеше какво се е случило зад затворената врата. На сутринта непознатият си тръгна, а Пьотър продължи живота си, сякаш нищо не е станало.

С течение на времето такива странни гости зачестиха. Всеки път след тяхното посещение селото се тресеше от слухове кои са тия хора, какво искат. Пьотър нищо не обясняваше, само мрачно се смръщваше при въпроси.

Сега, вървейки към гората, Галя неволно мислеше за този необщителен съсед. Не я оставяше усещането, че зад неговото мълчание се крие нещо повече от обикновена скръб по миналото. Пътеката в гората ѝ беше позната, но днес ѝ се струваше различна.

Мъглата лежеше на земята като тежко одеяло, прикривайки всички пътеки, а дърветата изглеждаха по-високи от обичайното. Тъмните им силуети наподобяваха великани, застинали в очакване. Сякаш самата природа криеше нещо.

„Няма да мисля за лошо“, каза си Галина, за да прогони мрачните мисли. „Гората не обича страхливите.“ Стъпка по стъпка тя навлизаше в дълбините ѝ.

Кошницата ѝ се пълнеше с брезовки и лисички, а сърцето ѝ лека-полека се успокояваше. Но нещо продължаваше да я тревожи. Всеки шепот, всяко пукане на клонка под краката ѝ се струваше прекалено силно.

И изведнъж, съвсем неочаквано, Галина чу звук, който не биваше да е там. Слабо стенание, едва доловимо, сякаш идваше от самия въздух.

Жената замръзна. Сърцето ѝ заби лудешки, а пръстите ѝ се вкопчиха в дръжката на кошницата. „Кой е там?“ — извика тя, надявайки се, че е просто плод на въображението ѝ.

Отговори ѝ нов стон, този път по-ясен, идващ от дълбините на гората, откъм старото блато.

„Господи!“, прошепна Галина, усещайки ледено тръпнене по гърба. Тя направи крачка напред, после още една. Гората сякаш се опитваше да я спре – клоните я дърпаха за ръкавите, корените за сапогите.

Но любопитството или чувството на дълг я караха да продължи. Когато най-накрая стигна до блатото, пред очите ѝ се разкри потресаваща картина…

На едно от заблатените островчета, обкръжени от полутечна кал, лежеше човек.

Беше жив или мъртъв? Не беше ясно. „Хей! Чувате ли ме?“ — извика тя, стараейки се да надвика собственото си сърцебиене.

Силуетът помръдна. Беше жив.

„Дръжте се, идвам!“, произнесе Галина, захвърляйки кошницата и взимайки намерената наблизо пръчка. Събра смелост и се насочи към блатото. Всеки неин ход беше истинска борба, земята под краката ѝ пружинираше, застрашавайки да я погълне. Но нямаше как да изостави този човек.

Когато се доближи до островчето, разбра, че това е жена. Млада, с разпилени коси и лице, изцапано с кал и сълзи. „Хайде, ще ви помогна“, каза Галина, подавайки пръчката.

„Хванете се за това.“ Жената вдигна очи към нея. В тях имаше толкова болка и страх, че на Галина ѝ секна дъхът.

С огромни усилия, борейки се с блатната каша, която сякаш искаше да ги погълне, Галина успя да измъкне непознатата от коварния капан. Тялото ѝ вцепеняваше, краката ѝ се подгъваха, а съзнанието ѝ се рееше между живота и смъртта. „Дръжте се, мила, държа ви“, повтаряше Галина, когато жената залитна и щеше отново да падне.

След десетина мъчителни минути те стъпиха на по-сигурна земя. Непознатата едва дишаше, лицето ѝ беше снежнобяло, а устните ѝ трепереха. „Благодаря…“, прошепна, но в гласа ѝ звучеше по-скоро ужас, отколкото благодарност. Галина я прегърна през кръста и бавно я поведе към края на блатото.

Всеки метър беше труден. Мълчанието на гората сякаш се сгъстяваше около тях, образувайки невидима преграда. Нито една птичка не издаваше звук, като че ли бе застинала във време-пространството.

„Коя сте? Как попаднахте тук?“, попита Галина, опитвайки да се разсее от тежкия път. Жената не отговори веднага, сякаш търсеше думи и се боеше, че те ще донесат нова беда.

„Не помня“, проговори накрая, гласът ѝ трепереше. „Всичко, което помня…“ Събудих се тук, нищо друго…

Галина се намръщи. Този отговор ѝ се стори странен. Но не беше време да разпитва. Най-важното беше да я измъкне оттук.

„Добре, миличка“, въздъхна тя. „Първо трябва да излезем от тая гора, пък после ще разберем какво е станало. Селото е наблизо, там ще ти помогнат.“ Така, бавно и внимателно, потеглиха към селото.

Мъглата, обгърнала блатото, стана като мляко, скривайки пътеките. Галина се опитваше да запомни всяко дърво, всяка извивка на познатия ѝ лес, но страхът не я оставяше. Собствените ѝ стъпки ѝ се струваха като удари на сърцето, ехтящи в това призрачно пространство.

Накрая видяха просвет между дърветата – пътя към селото. У Галина пламна искрица надежда. „Почти стигнахме“, рече тя окуражително.

„Само още малко.“ Но щом излязоха на отвореното пространство, жената изохка и залитна, едва не рухна на земята. „Господи, какво пак!“, възкликна Галина, подхващайки я в последния миг.

Непознатата се вкопчи в рамото ѝ, очите ѝ отново блеснаха от страх. „Не мога да продължа, гърбът ми ужасно боли“, прошепна тя през сълзи. Галина внимателно я настани на тревата край пътя и, свалила кърпата си, я метна на раменете на жената. Да я пренесе на ръце не можеше – и силите ѝ не стигаха, а и самата тя страдаше от болежки тук и там.

„Само не заспивай, чуваш ли?“, промълви Галина и леко я раздруса за рамото, но непознатата само кимна с помътнели очи. „Аз тичам до селото, ще доведа някого.“

Галина вече беше почти стигнала до селския път, когато от мъглата се чу скърцане на колела и тихо препускане на кон. Сърцето ѝ замръзна за миг, после заби с нова сила. „Слава Богу!“, прошепна тя, видяла тъмния силует на каруца да се материализира от гъстата мъгла.

Когато каруцата се приближи, се видя, че това е Пьотър. Мрачното му лице под тъмна шапка изглеждаше още по-отчуждено от обикновено. „Галя?“, изненада се той, спирайки коня.

„Ти по това време от гората излизаш? Бе цял ден ли гъби търси?“ – „Пьотре, помагай!“, викна задъхано жената. „Намерих една жена в гората, беше затънала в блатото, едвам я измъкнах. Тя е на пътя, ама не може да върви. Помогни да я приберем, тя е доста зле…“

„Къде е точно?“ – тревожно попита Пьотър. Галина му описа мястото и вече се канеше да се качи на каруцата, но той ѝ каза, че синовете ѝ я търсят от обяд насам, вдигнали селото на уши. Затова Галина реши да се прибере и да успокои семейството си.

А Пьотър подкара каруцата нататък. Конят се движеше бавно по тесния път, скърцането на колелата отекваше в тишината като мерен такт на времето.

Мъглата още владееше гората, правейки всичко да изглежда непознато. Като стигна до блатото, Пьотър веднага видя бялата забрадка на Галина и върху едно възвишение – фигурата на седящата жена. Тя приличаше на призрак.

Тиха, неподвижна, с глава, отпусната надолу. „Хей!“, викна той, слизащ от каруцата. „Жива ли си?“ Жената вдигна глава.

Лицето ѝ беше бледо като платно, а очите – пълни със сълзи и ужас. „Помогнете!“, прошепна тя.

Пьотър пристъпи към нея предпазливо, внимавайки да не потъне в мочурището. Всеки му ход беше съпроводен от приглушено клокочене на калта, но той вървеше уверено. „Тихо, тихо, ще ти помогна“, – рече той, подавайки ръка. „Стани! Но се дръж здраво!“

Тя с усилие се надигна, залитна, но Пьотър успя да я подхване. „Така… добре, сега малко по малко към каруцата.“

Докато стигнат до каруцата, мина повече време от очакваното. Жената беше твърде слаба, краката ѝ поддаваха, а от време на време тихо простенваше от болка. Но Пьотър не бързаше, просто я придържаше мълчаливо.

„Ето, качвай се!“ – каза той, като стигнаха при каруцата. „Ще ти помогна.“ Лесно я вдигна и настани върху сеното. Тя изпъшка, но замлъкна, като го погледна с благодарност.

„Потърпи, скоро ще стигнем до къщи“, рече той и седна на капрата, като подкара коня. Пътят до селото беше бавен. Пьотър избягваше неравните места, за да не дълбае в болката ѝ. Тя седеше мълчешком, стискайки ръце в скута си и втренчено гледайки в някаква далечна точка. Сякаш мислите ѝ бяха другаде, далеч от случващото се.

„Как попадна тук?“, накрая попита той, нарушавайки тишината. Жената трепна, сякаш въпросът я свари неподготвена. „Аз…“, „Не зная“, прошепна тя. „Нищо не помня.“ Свестих се в блатото…

Пьотър я погледна изпод вежди, но не каза нищо. Когато стигнаха дома му, той спря пред портата. Ниската, но здрава къща изглеждаше като сигурно убежище, готово да я предпази от всяко нещастие.

„Влизай, не се свени“, подкани я той, отваряйки вратата. „Вътре е топло. Почини си, после ще мислим какво да правим.“

Жената кимна, но не прекрачи прага веднага, сякаш я беше страх да мине през тази врата. „Умий се“, каза Пьотър, показвайки леген с вода до стената. „Аз ще потърся някоя дреха.“

Той се оттегли в другата стая и скоро се върна с чиста рокля, грижливо сгъната. Беше одежда на покойната му жена. Пьотър мълчаливо я остави на масата до незнайната жена и отиде при печката, да провери дървата.

„Облечи се. После ще вечеряме.“ Тя кимна благодарно, взе роклята и се оттегли в малката стаичка.

Междувременно Пьотър сложи на масата горещ хляб, варени картофи с копър и прясно мляко. Обикновена, но питателна селска храна.

Когато жената се появи отново, преоблечена, Пьотър забеляза колко добре ѝ стои роклята на жена му. „Сядай“, каза той, сочейки стол. „Трябва да се подкрепиш.“

Тя се подчини, но се хранеше бавно, сякаш всяко движение я изморяваше. „Благодаря“, рече тихо, когато привърши. „Може би е време да си починеш“, – стана Пьотър. „Съседната стая е подготвена. Там няма да те безпокоят.“

Жената стана, леко се поклони и го последва. Стаичката беше малка, но уютна — дървено легло, бродирана покривка на масата и стар стол до прозореца. Тя се озърна наоколо, сякаш опитвайки се да запомни всяка подробност. „Благодаря“, каза пак, този път гласът ѝ звучеше малко по-силен.

„Лягай, утрото е по-мъдро от вечерта“, отвърна тихо Пьотър и затвори вратата. После се върна в кухнята, седна на масата и въздъхна. Тогава се чу предпазливо почукване по вратата.

Оказа се Галина, дошла да разбере как е непознатата. По своя си начин Пьотър ѝ отвърна: „Да, добре е. Нахраних я, легна да почине. Утре ще решаваме какво да правим.“

„Добре, че я приюти. При мен в къщи нямаше да има легло за нея… Утре ще намина да видя какво става“, каза Галя. На следващата сутрин жената се събуди от тихия скърцащ звук на пода. Слънцето слабо надничаше през завесите, обливаше малката стаичка с мека, топла светлина.

Тялото ѝ я болеше, особено гърбът. С усилие стана и прегърбена отиде в кухнята, където Пьотър се суетеше покрай печката. „Добро утро“, рече тя, стараейки се да звучи бодро, но гласът ѝ беше по-слаб, отколкото ѝ се искаше.

Пьотър се обърна, огледа я свъсено. „Кое те боли?“ – попита той, като се приближи. Жената сведе очи и едва чуто каза:

„Гърбът… прострелва. И в краката, и в ръцете. Едва се движах.“ Пьотър замислено кимна, изтри ръцете си о кърпа. „Ясно.

Тогава така. Върни се в стаята, съблечи се до кръста и легни на леглото“, произнесе твърдо, но без грубост. Жената моментално го погледна уплашено, измени се на лицето ѝ.

„Защо? Какво?“ Пьотър, долавяйки страха ѝ, заговори спокойно: „Не бой се. Аз съм костоправ. От години оправям хората. Сега ще погледна какво ти е и ще го оправим.“

Тя се поколеба, оглеждайки го с недоверие. Но имаше нещо в гласа му — увереност и спокойствие, което я накара да се съгласи. „Добре“, промълви тя. „Сигурен ли сте, че ще помогне?“ „Ако слушаш и не се боиш, ще помогне“, отвърна твърдо Пьотър. „Айде, не губи време.“

Той излезе в кухнята, за да ѝ даде възможност да се приготви, и отвори чекмеджето на шкафа, от което извади дървено чукче и няколко къси дървени колчета. Като ги взе, почука тихо на вратата на стаичката.

„Готова ли си?“ „Да“, дочу се плахо. Пьотър влезе. Жената лежеше на леглото, прикривайки гърдите си с одеяло, гръб ѝ беше оголен.

Той забеляза колко напрегнати бяха раменете ѝ. „Отпусни се“, поръча, приближавайки се. „Ще боли малко, но после ще ти олекне, обещавам.“

Тя кимна и затвори очи. Пьотър сложи сгъната кърпа върху кръста ѝ, за да омекоти ударите, после подпря колчето към гръбнака ѝ и леко го удари с чукчето. Жената се стресна и, изненадана от болката, изкрещя.

Само че Пьотър не спря, когато изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага се появи Галина. Очите ѝ бяха широко отворени от възмущение и подозрение.

„Пьотре Иваныч, какво правиш?“, викна тя, виждайки чукчето в ръцете му и жената с оголен гръб на леглото. Жената се опита да се завие с одеялото, но Пьотър спокойно вдигна ръка, приканвайки и двете към тишина.

„Галя, да не си откачила?“, промълви мрачно той. „Затвори вратата и недей пречи.“ „Как така да не преча?“, отвърна Галина раздразнено. „Наминах да видя какво става с жената, а тук… обясни се!“

Пьотър въздъхна дълбоко, остави чукчето на масата и се обърна към Галина. Погледът му беше суров, но спокоен.

„Ако спреш да крещиш, ще ти обясня. Костоправ съм, Галя, — лекувам хората. Кости, гръбнаци, стави. Дядо ми правеше това, и баща ми. Сега и аз. Тази жена я лекувам, не я осакатявам.“

Галина замлъкна, оглеждайки се ту в чукчето, ту в жената. „Но… за тези крясъци?“, промълви тя неуверено. „Колко пъти сме чували от твоя дом ужасни викове? Мислехме, че някакви страшни неща правиш…“

Пьотър се смръщи, но в очите му проблесна сянка на усмивка. „Да, крясъци, защото боли, когато намествам кости и прешлени. Но болката минава, а хората после ходят, че и танцуват, хех. Пристигат при мен от града полулегнали, а си тръгват прави и доволни. Не съм говорил никога, защото щяхте да се изсипете тук цялото село. А аз не обичам шумотевици…“

„Виж ти“, прошепна Галина, изчервена от срам. Тя не очакваше такова обяснение. Подозрителността ѝ се смени с чувство на неудобство.

„Извинявай, Пьотре. Не знаех. Пък и кой можеше да си го помисли? Никога не си разказвал за това.“

Пьотър само махна с ръка и пак се обърна към жената, която лежеше. „Добре, щом вече разбра, Галя, остави ме да довърша. После, ако искаш, ти самата можеш да опиташ — нали все се оплакваш от кръста.“

Галина се усмихна, въпреки че още се срамуваше. „Може и да се възползвам…“ „Но първо нека оправим нея“, – рече Пьотър. „А ти докато си тук, сложи масата. Имам манджа и чай на печката, наглеждай ги, а?“

Галина помрънка нещо, но не възрази. Без да губи време, излезе и затвори вратата, оставяйки Пьотър и пациентката сами.

След малко вкусната миризма на топъл хляб и запарен чай изпълни стаята. Пьотър продължи да работи методично и спокойно. Жената се успокои, доверявайки се на тези сигурни движения.

„Приключихме“, каза той накрая, прибират инструментите. „Сега се изправи и направи няколко крачки.“ Жената стана предпазливо, очите ѝ се разшириха от учудване.

„По-добре е“, прошепна тя. „Наистина по-леко. Как го правите?“ Пьотър се усмихна и остави инструментите.

„Наследих занаята от дядо и баща. Семейна традиция. Вече нямай страх.“

„Вчера беше ужасно, но сега се чувствам много по-добре, като че ли костите ми станаха по-на място. Благодаря ви…“

„Нищо. Утре пак ще погледнем, да сме сигурни, че всичко е наред“, отвърна той с махване на ръка. „А сега да седнем да хапнем. Имам топли картофки и прясно мляко, възстанови си силите.“

Галина тъкмо беше сложила чинии на масата, когато Пьотър се появи от стаята. Изглеждаше уморен, но удовлетворен. Мълчаливо седна и си сипа чай, с жест приканвайки и другите.

Скоро вратата на стаята се отвори и непознатата се показа. Изглеждаше далеч по-добре, макар все още да придържаше кръста си. Роклята на покойната му съпруга ѝ стоеше почти перфектно, макар и малко по-широка.

Докато Галина я наблюдаваше, сякаш видя призрака на някогашната стопанка на дома. В очите ѝ просветна лека изненада, когато прошепна: „Марина… Точно така. Спомних си. Казвам се Марина.“

Всички се обърнаха към нея. Тя изглеждаше сякаш и сама не вярва, че е успяла да възстанови името си. „Как си спомни?“ – попита Пьотър, оставяйки чашата си.

„Вие споменахте това име — Марина. И в главата ми сякаш се случи озарение…“, отговори тя. „Значи паметта ти ще се върне“, каза Пьотър спокойно. „Трябва само време.“

Галина обаче се смръщи: „Без участъковия не може. Изглеждаш градска, как така градска жена се озова в гората, без нищо да помниш? Най-добре е той да дойде и да провери дали някой не те търси. Може да те издирват в града… да не си изчезнала?“

Марина погледна изплашено. „Участъковия? Ама защо? Не съм направила нищо лошо…“

Галина се опита да говори по-меко, но звучеше уверено. „Спокойно, няма да ти навреди. Но така ще е по-добре. Пък може някъде да те търсят близките ти, не искаш ли да откриеш какво се е случило?“

Марина кимна, макар в очите ѝ още да се четеше страх. „Добре. Нека дойде.“, каза тя. „Да разбера какво е станало…“

„Тъй, значи“, отрони Галина, като се надигна от масата. „Ще отскоча при участъковия да му кажа, че си при Пьотър. Той да реши какво да прави.“

Пьотър се изсмя тихо, докато Галина се канеше да излезе. Когато тя затвори вратата, той пак се обърна към Марина: „Не се тревожи. Участъковият е свестен човек, няма да те притеснява. Докато не се разбере къде е твоят дом, тук си добре дошла. А сега пий чай и почивай. Никой няма да те нарани.“

Марина му благодари с поглед, убедена, че в този дом я приемат като своя. Но дълбоко в себе си знаеше, че я очакват отговори, способни да преобърнат живота ѝ. Участъковият Егор дойде към вечерта…

Плътната му осанка запълни рамката на вратата, а строгият му поглед отбеляза всички детайли – селската, но уютна подредба, чаши на масата и бледото лице на Марина. Той кимна накратко към Пьотър и Галина, преди да седне на един стол. „Разправете какво се случи“, каза, обръщайки се към стопанина на къщата.

Пьотър кратко обясни: Галина я намерила в гората, в блатото се забила. Нищо не помни, само името Марина се сети… Егор кимна, после се обърна към Марина.

Погледът му стана по-мек, но гласът остана сериозен: „Марина, така ли се казвате? Добре. Разкажете, какво помните. Може и дреболия да е.“

Марина наведе очи, пръстите ѝ нервно опъваха ръба на роклята. „Почти нищо, – заговори неуверено. – Помня само блатото… и студа… И нещо като движение, сякаш вървях, но не сама…“

Егор я изслуша мълчаливо, после промълви: „Огородова… това фамилията ви ли е?“ Марина рязко вдигна глава, очите ѝ се разшириха.

В този миг нещо като че ли изщрака в паметта ѝ. „Да.“, каза тя. „Точно така… Огородова. Така се казвам. Спомних си.“

Егор кимна, записвайки нещо в бележника си. Направи кратка пауза, за да ѝ даде време да се съвземе, и продължи: „Тогава ще ви е интересно да научите, че вчера мъжът ви подаде сигнал в полицията, че сте изчезнала. Каза, че се казва Андрей Огородов.

При споменаването на това име Марина пребледня. Ръцете ѝ се разтрепериха, тя се сви в стола. Галина и Пьотър видяха как лицето ѝ се изписа с уплаха.

„Марина, добре ли си?“ – внимателно попита Егор. Тя притисна дланите си към лицето, сякаш искаше да се скрие, после ги отдръпна и заговори с разтреперан глас, но отчетливо:

„Той… Андрей… Той ме заведе там, в блатото. Първоначално не разбирах какво става. Спомням си, че пътувахме в колата, усещах някаква замаяност, все едно съм под упойка. После… силен удар в гърба. Мъгла в главата… И… нищо повече.“

Стаята застина в напрегната тишина. Галина прикри уста с длан, за да не ахне. Пьотър бе свил челюсти, тракащи нервно. Дори Егор, обичайно невъзмутим, за миг замлъкна.

„Убедена ли сте, че беше той?“ – попита накрая участъковият. „Да, сигурна съм. Това беше Андрей. Не знам защо го направи, но… явно… искаше да се отърве от мен…“

Егор затвори бележника си. „Ще трябва да се изясни тази история. Ако се потвърди, че е направил опит да ви убие, ще бъде подведен под отговорност.“

Пьотър кимна, лицето му бе тежко, напрегнато. „Ако е стигнал дотам, да я остави да умре, трябва да отговаря пред закона.“ Марина само кимаше, отпуснала глава.

Егор се изправи и пъхна бележника в джоба си. „Ще се заема веднага. Гледайте да не я оставяте сама. Ако Андрей се появи, свържете се с мен на минутата.“

След като участъковият си тръгна, Пьотър и Галина разбраха, че за Марина започва нова битка, в която тя трябва да си припомни миналото и да се изправи срещу опасността.

Още преди зазоряване селото бе събудено от звука на природата и тихо мърморене на селяните. В стаята на Пьотър се чу тихо почукване по вратата. Беше глух, но настойчив, сякаш някой не бе свикнал да чака.

Пьотър, който ставаше рано, отвори вратата. На прага стоеше участъковият Егор. Лицето му изглеждаше уморено, но в очите му проблясваше нотка удовлетворение.

„Добро утро, Пьотре,“ — каза той с лека усмивка. — „Донесох добри вести.“ Пьотър го пусна да влезе.

Марина и Галина, които също не бяха мигнали добре, тъкмо стягаха закуската, надникнаха иззад кухненската врата, излъчвайки тревога, примесена с надежда. „Разказвай,“ отвърна Пьотър, сядайки на масата. „Какво разбра?“

Егор попи челото си и въздъхна, сякаш се освобождаваше от напрежението на нощната работа. „Андрей е арестуван,“ започна той, обръщайки се към Марина. „Оказа се лесно да го заловим. Сам е дошъл в участъка да съобщи, че си изчезнала, мислеше, че така ще си осигури алиби.

Като обединихме фактите, изпратихме екип при него. Залови го неподготвен, както си спеше у дома. Марина се вкамени, очите ѝ се насълзиха, а Галина я прегърна за раменете и тихо зашепна: „Видя ли, сега е зад решетките. Всичко ще е наред…“

Пьотър слушаше мълчаливо, с подчертано напрежение. Егор продължи: „Андрей е в ареста. Повдигнато е предварително обвинение. Ако се докаже всичко, ще понесе сериозно наказание. Ние още събираме доказателства, но с твоите думи, Марина, случаят е доста ясен.“

Тя само кимаше, чувствително успокоена, но все още трепереше от спомена. Егор пое дъх и добави: „Освен това открих координатите на родителите ти. Свързах се с тях, обясних ситуацията. Първоначално не повярваха, но щом разбраха, че Андрей е искал да те убие, тутакси тръгнаха към селото. Пътят е дълъг, ще пристигнат надвечер.“

„Родителите ми?“ – прошепна Марина с разширени очи. „Те… знаят?“ „Вече знаят,“ отвърна Егор. „И, доколкото разбрах, са много щастливи, че си жива, но са шокирани от постъпката на Андрей.“

Марина допря ръце до лицето. Мисълта за срещата с родителите ѝ създаваше смесени чувства на страх и облекчение. Но усещаше, че няма връщане назад. До нея стояха Пьотър и Галина, чиято подкрепа усещаше дори без думи.

„Благодаря,“ прошепна тя. „Не знам какво да кажа.“ „Не е нужно да казваш нищо,“ отвърна Егор. „Важно е да се държиш. Ние ще свършим останалото.“

Той си тръгна, а Пьотър и Галина обмениха погледи. Те знаеха, че за Марина идва време да се върне към предишния си живот, но също разбираха, че пътят ѝ ще е тежък.

По-късно, привечер, в двора се чу шум от кола. Марина изтича към прозореца, сърцето ѝ биеше лудо. Видя как от колата слизат двама души на средна възраст – мъж и жена, които тя разпозна моментално. Майка ѝ, без да изчака отворена порта, се втурна към къщата, извиквайки: „Марина!“ Щом тя изскочи навън, майка ѝ я прегърна толкова силно, че сякаш никой не би могъл да ги раздели.

„Жива! Ти си жива, мое дете!“, плачеше майка ѝ, милвайки я по косите. Баща ѝ пристъпи по-бавно, но лицето му не криеше огромно облекчение и щастие.

„Мислехме, че сме те загубили“, промълви той, и я притисна към гърдите си. Марина не можа да каже нищо, просто плачеше, усещайки как топлотата на родителите ѝ разтваря леда от страха, който бе сковавал душата ѝ. „Хайде влизайте!“, подкани ги Пьотър, прекъсвайки трогателния момент. „Навън е студено!“

Всички се настаниха в топлата стая. Галина вече беше подготвила нещо за ядене – горещи пироги, топла супа. Майката на Марина отново се разплака: „Като чух, че Андрей те зарязал да умреш… мислех, че сърцето ми ще се пръсне.“

Баща ѝ я успокояваше, държейки ръката ѝ, напомняйки ѝ, че вече всичко е добре, а Андрей ще си получи заслуженото. „Важното е, че дъщеря ни е жива,“ рече той. „Виновникът ще бъде наказан.“

„Слава Богу, че сте я намерили!“, обърна се майката на Марина към Пьотър и Галина. „Дължим ви живота на нашето момиче. Никога няма да ви забравим добрината!“

„Не сте ни длъжни“, отвърна Галина с усмивка. „Радваме се, че всичко се нареди. Колкото до Пьотър, има си дарба да спасява,“ добави с намигване.

А Пьотър се намръщи, макар в очите му да проблесна доволство. „Просто сторихме, каквото трябва. Човек не бива да остава насаме с нещастието си.“

След като пирогите намаляха, разговорът стана по-спокоен. Родителите на Марина разказаха през какво са минали, докато разберат къде е дъщеря им. Марина, колкото и да бе уморена от преживяното, чувстваше, че с всяка тяхна дума душата ѝ се изпълва с топлина. Не беше сама.

Накрая родителите ѝ се стягаха да се върнат у дома. Раздялата бе тъжна, защото откриха дъщеря си, но не можеха да останат дълго. Майката на Марина, прегръщайки Галина, тихо каза: „Благодаря. Вие не просто спасихте дъщеря ми, вие станахте нейни истински приятели. Никога няма да го забравим.“

„Елате пак“, покани ги Пьотър, стискайки ръката на бащата на Марина. „Насам вратата вече ви е отворена.“ Марина махаше с ръка, докато колата им изчезна в далечината, с благодарност и тъга едновременно.

Пьотър и Галина влязоха да пийнат по чаша чай. „Знаеш ли, Пьотре,“ – заговори Галина, настанявайки се на стола, „мислех си дали тя, Марина, няма да остане при теб. Всъщност…“ – Той я прекъсна с вдигане на ръка.

„Галя, недей. Аз не съм млад отдавна, целият съм прошарен. Тя пък е още момиче, пред нея има толкова възможности. Аз си имам моите спомени, при мен е достатъчно. Не мога да изневеря на паметта за Мариночка…“

Галина наведе поглед и кимна съчувствено. „Разбирам те. Не ми се сърди, просто така го казах… жал ми е за теб. Искам да намериш спокойствие.“

Пьотър се усмихна криво. „Спокойствие, казваш? С такава съседка като теб то не ми се очертава! Все ще измислиш нещо да ме разбудиш – ту ще извлечеш някоя бедна душа от блатото, ту полиция ще доведеш… С теб няма ден без произшествия.“

Галина се престори на обидена, ама скоро избухна в смях. „Прости ми, Пьотре. Всичко стана случайно.“

Той повдигна рамене и рече: „И какво пък. Така е, интересен живот ще да е.“ После помълчаха, потънали в мислите си.

Скоро животът в селото си потече по обичайния ритъм, но между Галина и Пьотър сякаш нещо се бе променило. Галина, прочута с общителността си, редовно канеше Пьотър у тях на вечеря. На дългата ѝ дървена маса винаги имаше място за съседа, особено като се събираха синовете ѝ и снахите.

„Хайде, Пьотре, пак ли ще ядеш сам своята чорба?“, дразнеше го тя, надзъртайки в двора му. „Ела при нас. Сготвила съм борш и съм изпекла пироги. А и ще побъбриш с момчетата.“

Пьотър първоначално отказваше, но с времето започна по-често да приема поканата. Забелязваше как около масата, сред топлата семейна атмосфера, и настроението му оживяваше.

Галина шеташе, сипваше ястия, снахите оживено разправяха новините от селото, а синовете се смееха, спомняйки си случки от детството. „Ти, Пьотре, сигурно и ти беше голям пакостник като млад?“ – попита някой от синовете.

Пьотър се усмихна под мустак: „Имаше ги и тия работи. Но сега съм спокоен, а навремето схванах, че шумът е нещо преходно, а тишината – вечна.“ „Тишина ли? Няма я вече!“, се засмя Галина. „Ние ще се погрижим да не скучаеш.“

Думите ѝ бяха произнесени с добродушна усмивка, а Пьотър само поклати глава, усещайки колко е приятно да си част от това семейство, дори и не по кръв.

Галина също усещаше колко ѝ е по-цветен животът с негово присъствие. Сега имаше общи чайове и разговори на прага, където Пьотър разказваше своите селски мъдрости, а Галина се смееше с него на местни клюки. Малкият им „спор“ и приятелско заяждане станаха естествена част от ежедневието.

„Виж, Галя, ти обърна живота ми наопаки“, изповяда ѝ се веднъж Пьотър, докато гледаше залеза. „Мислех, че старостта е само тишина и самота, а виж какво стана… с теб не ми остава време за скука.“

Галина се разсмя, приглаждайки забрадката си: „Точно така, Пьотре. Свиквай. Не мисли да те оставим без надзор. И така двамата продължаваха — стъпка по стъпка, заедно. Галина вече не се чувстваше сама, а Пьотър разбра, че животът не свършва с една загуба, докато около него има хора, които озаряват всеки ден.