Никой от роднините ми не пожела да ме осинови и просто ми обърнаха гръб. Но мина време…

Имах щастливо детство. Имах всичко, за което можех да мечтая. Тъй като бях единствен син на родителите си, те ми дадоха всичко.

Родителите ми имаха престижни професии, печелеха добри пари, така че живеехме в изобилие и не ни липсваше нищо.

Мама и татко имаха много братя и сестри, защото и двамата бяха от големи семейства. Имах много роднини. Те често ни посещаваха. Родителите ми обичаха да приемат гости и бяха добри домакини.

Нашите гости ми се сториха искрени хора. Много често роднини вземаха назаем значителни суми пари от родителите ми и не бързаха да ги върнат.

Но един ден се свърши с идиличния живот.

Когато бях на 14 години, родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа и аз останах сирак. Трябваше да ме заведат в детски дом.

Изобщо не исках да ходя там и реших да се обадя на роднините си, все някой щеше да ме вземе в дома си. Но никой от големия брой мили хора, които някога така радостно ни посещаваха, не сметна за необходимо да ме осинови и просто се отвърна от мен

Имаше дори и такива, които дори не си вдигаха телефона.

От отиване в сиропиталище ме спаси електротехникът чичо Павел. Той не ми беше кръвен роднина. Той и съпругата му бързо поеха попечителството над мен и аз отидох в новия си дом, където малкият ми брат вече ме чакаше.

Не живеехме в такова изобилие, каквото с родителите ми, но имахме достатъчно за парче хляб. Оказа се, че по едно време родителите ми намерили на чичо Павел хубава работа и той успял да се измъкне от дълговете.

Павел и Мария работеха ден и нощ, така че аз и брат ми да се обличаме възможно най-добре и да учим в най-доброто училище в града. Сега те и брат ми бяха станали моето семейство.

Не знам какво щеше да стане, ако някой от братята или сестрите на биологичните ми родители ме беше приютил.

Днес аз вече съм възрастен мъж, работя в престижна компания и взимам над средната заплата. Издържам се напълно и помагам на родителите си.

Наскоро купих вила и кола за тях и ги заведох на морето. Те го заслужават повече от всеки друг. Аз плащам за образованието на по-малкия си брат.

Интересното е, че когато нещата взеха да ми се получават, се появиха моите роднини. След като разбраха, че с мен всичко е наред, започнаха да ми звънят и да ме питат как съм.

Дори тези, които някога не си вдигаха телефона, когато имах нужда от помощ. Ядосах им се и им казах да забравят телефонния ми номер и да спрат да ме безпокоят.

Вече имам семейство, което не ме изостави в трудни моменти и съм им много благодарен, че ме спасиха от сиропиталището. Защото, ако не бяха Петър и Мария, не знам как щеше да се развие животът ми.

Благодаря ви, мили мои родители.