Изповед на инженер с две висши образования: С майка ми гладуваме до смърт…
Статия на Intrigi.bg предизвика спонтанна изповед на наш очевидно високообразован читател, принуден да живее в нечовешка мизерия – изхвърлен от професията си на инженер с две висши, от обществото, от света въобще.
Коментарът е излишен, прочетете каква съдба дава територията на достойни наши съграждани, текстът е без редакторска намеса:
Уважаеми журналистически екип на Intrigi.bg
Повод за това мое писмо е статията ви дата 17.01.2025г, озаглавена „Мързеливците влизат в регистър“.
Аз съм точно един от тези „мързеливци“ – мъж на 56 години (който изглежда поне с 10 години по-млад), изхвърлен от професията, от своята работа, от света и от обществото въобще още в далечната 2009г, когато бях само на 41г, но ме обявиха за „старец“ и ме изхвърлиха да се спасявам както мога. Превърнаха ме в роб. Човек без избор, без право на избор и без някаква надежда вече e повече или по-малко роб. Именно това е разликата между един свободен човек и един роб – правото на избор. Робите нямат никакъв избор. Пълно и тотално социално изключване. И не, това въобще не е някаква научна фантастика тип Sci-Fi, a съвсем истински и реален случай. Страх ме е дори да си помисля колко още такива подобни случаи има в България, че и по целия свят…
През 2009г. ме изхвърлиха завинаги от професията и може да се каже, че почти ми забраниха да практикувам и да работя своята професия.
С две висши инженерни образования и съответно две инженерни магистърски степени, три чужди езика(английски, руски и италиански), 12 години стаж по специалността и IQ=121. Как ви звучи? 15 години напълно зачеркнати от моя живот.
Работех в една световно известна чуждестранна компания и по време на световната икономическа криза от 2008-2009г, компанията обяви фалит. И тръгнах аз по т.нар. трудов пазар, за да си търся работа. Оказа се обаче, че това е някакво жалко подобие на какъвто и да е пазар – на 41 години ме обявиха за твърде стар, изкараха ме „старец“ в „предпенсионна възраст“ и съответно абсолютно никъде нито у нас, нито в чужбина, не ми дадоха работа и не ме искаха на работа независимо че имах отлични препоръки от предишни мои работодатели.
Всякакви мои усилия, опити и старания да си намеря работа по специалността се оказаха абсолютно безсмислени и безрезултатни. Сякаш някаква огромна невидима стена се беше изправила пред мен. Пратих не хиляди, а сигурно милиони CV-та.
Ходих и на безброй интервюта за работа, включително и две фалшиви интервюта по скайп – 45-50 минутно интервю с всякакви малоумни и безсмислени клише-въпроси и бях одобрен по принцип, само за да ми кажат накрая, че нямали в момента свободни позиции, ама щели да ме включат в някакъв си техен pool (т.е. база данни) и щели били да ми се обадят. Да съм чакал. И аз (не)чакам от 2015г насам. На корпоративен език фразата „Ние ще ви се обадим“ е всъщност евфемизъм, който в превод означава „Ние въобще никога няма да ви се обадим“.
Най-голямата глупост и безсмислица е да кандидатстваш за работа онлайн по Интернет. Вероятността да получиш от умрял писмо е далеч по-голяма, отколкото да ти се обадят и свържат с теб. Всъщност при наличието на днешните напреднали технологии и изкуствен интелект(AI), като едното нищо можеш да получиш от умрял писмо, но не и обратна връзка от някой работодател без значение дали у нас или в чужбина. Още по-малко пък по Интернет.
На това му казват дискриминация, или по-точно – възрастова дискриминация/дискриминация по възраст. Няма значение как ще бъде наречено това срамно, уродливо и широко разпространено явление в днешния уродлив капиталистически свят – смисълът е винаги един и същ. Аз съответно бих добавил и допълнил – дива, варварска, дивашка, жестока, нечовешка ДИСКРИМИНАЦИЯ. Държа да ви уверя, уважаеми журналисти, че в днешна България буквално върлува жестока епидемия от възрастова дискриминация и това съвсем не е някакво преувеличение или лоша шега от моя страна. Това е самата истина!
Днес, вече на 56 години, единственото място за мен са явно гробищата и с удоволствие бих отишъл там след това 15-годишно ходене по мъките, но просто няма на кого да оставя моята стара и болна 79-годишна майка, с чиято пенсия от 630лв, ние двамата живеем в момента. За последните 4 години много наши близки, роднини и приятели си отидоха от този свят и останахме сами – аз и моята майка. Няма на кого да я оставя сама. Докато тя е жива ще съм жив и аз, а след като тя си отиде, после и аз след нея.
Само преди 2-3 дни, тук в сайта, чета как мъж на 54 години се е хвърлил от петия етаж на дома си в центъра на София и е загинал на място. Светла му памет и царство му небесно на този нещастен човечец. Бил е на моята възраст и с голяма доза увереност мога да кажа, че вероятно също като мен е бил без работа и изхвърлен от обществото – ако въобще можем да говорим днес за каквото и да е общество.
Как се препитавах всичките тези години ще попитате вие? Имах някакви скромни спестявания в първите няколко години, а след това работех всякакви временни, почасови и най-различни ниско квалифицирани работи и професии, за които се сети човек, неотговарящи на моите две висши образования и моята професионална квалификация. Но вече и за това не ме искат никъде на моята възраст 56 години.
Изхвърлен отвсякъде… И тук не говорим за това колко си добър в своята професия – като минеш възрастта 40-41 години съвременните работодатели-робовладелци буквално те изритват от работа. Има роби в изобилие, при това далеч по-млади, че и по-евтини. Да прехвърлиш възрастта 40-41 години означава СМЪРТНА ПРИСЪДА. Поне в България.
В статията пишете как 468 000 неактивни българи в трудоспособна възраст между 15 и 64 години, нито работели, нито учели и нямали право на пенсия. В този ред на мисли, позволете ми да ви разкажа за т.нар. Агенция по заетостта. Живея в един град, който е в челната петица на големите български градове, не някъде в затънтената провинция.
През 2009-2010 година бях цели 14(четиринадесет) месеца клиент на регионалната Агенция по заетостта в моя град и 14 месеца, всяко начало на месеца, ходех да се разписвам. Въобще не ми намериха абсолютно никаква работа – само се разписвах. Т.е. само отчитахме някаква дейност. Накрая спрях да ходя и вече 14 години не съм стъпил там.
Просто няма смисъл. Удивителното е, че сградата на Агенцията беше на 4-5 етажа и почти нямаше врата на офис, където да няма табелка с надпис „Експерт“. Неясно по какво са експерти там – явно ще да е по атомна и ядрена физика, няма по какво друго да е. Подредбата на всичките служители(предимно служителки) приблизително е в тази последователност: майка-дъщеря-баба-снаха-братовчедка-кака-леля-стринка-очинайка- шуренайка-етърва-зълва-бълдъза и така нататък.
Цялата възможна приятелско-роднинско-семейно-фамилно-баджанашко-сватанашка линия. Случайни хора няма. И пей сърце, както е казал поетът.
Аз не знам и не познавам капиталист-робовладелец, който ще наеме на работа хора на възраст над 40, да не говорим въобще пък за хора над 50 като мен, след като точно такива робовладелци ме изхвърлиха от професията, когато бях едва на 41 години. Няма такъв робовладелец и аз ви го гарантирам това!
Мога с големи подробности да опиша и назова поименно всички онези, които за всички тези години ме дискриминираха най-жестоко и не ми позволяваха да работя своята професия и дори мога да дам интервю за Intrigi.bg, заставайки със своето име и лице. Мога и да ви поканя вас, от екипа на сайта, със скрита или открита журналистическа камера, да тръгнем по офисите на всички онези работодатели в България, които ми отказваха работа, за която съм квалифициран.
Дали обаче ще имат те смелостта да застанат открито със своите лица и имена и да покажат открито незаконните дискриминационни практики широко практикувани от тях? Да покажат публично своята жестокост граничеща със садизъм, своите беззакония и безчинства? Защото едно е да показваш сила, надмощие и насилие към по-слабите и беззащитните, а съвсем друго е да застанеш с лицето си и да те видят всички какъв си „юнак“ и „герой“.
Държа да ви уверя, че не съм нито мързелив, нито некадърник – един човек с две сложни и сериозни висши инженерни образования няма как да бъде некадърен и нискоинтелигентен или мързелив – веднага след завършване на първото ми висше образование започнах и второто. Не съм пияница, алкохолик, наркоман или нехранимайко. Изглеждам външно много добре. Не съм и с психически отклонения – запазих се като човек въпреки всички тези мои 15-годишни страдания. Запазих в себе си човешкото. Нормален човек съм. Просто съм обикновен човек без познанства, без връзки, без влиятелни родители. Казано накратко – роб.
Нека продължа по-нататък, ако ми позволите.
Как живея, как живеем с майка ми и нейната пенсия от 630лв. вероятно, ще попитате вие. Как? – никак. Може ли двама човека да живеят с такава смешна сума в условията на сегашната галопираща скъпотия и инфлация(de facto страшна спекула замаскирана като „инфлация“)?!
Като си платим сметките за ток и вода(обикновено при най-големи икономии е поне 80-100лв месечно), оставаме дори с по-малко от 630лв на месец. Сега, в тези студени зимни дни стоим вкъщи на студено, не можейки да си позволим да ползваме каквото и да е отопление. Стоим вкъщи с майка ми увити и буквално опаковани в палта, якета, вълнени шапки, шалове и ръкавици. Да, истина е – поради студа стоим вкъщи с ръкавици. Стайната температура у дома е 9-10 градуса по Целзий.
На 07.01.2025г, аз лично ходих да изтегля пенсията на майка от банкомат – с тази сума ще живеем до следващият месец на 7-мо число. Живеем е силно казано – ние двамата с мама мъждукаме и тлеем като свещички. Искате ли да ви разкажа за глада? Няма да е много приятно за четене…
Щото ние гладуваме. Храним се един път на ден, за да ни стигнат парите до идния месец. Купуваме си по една баничка от 2.60-2.70лв. за всеки от нас от близката квартална пекарна, по една кофичка кисело мляко от най-евтиното и voila – това е нашата вечеря. Иначе през целия ден не ядем нищо, само чай от липов цвят набран от нас безплатно от уличните дървета.
От време на време по една тънка филийка с краве масло(пак от най-евтиното), чаша липов чай със захар и това е. Плодове, зеленчуци, месо и месни произведения от години не си купуваме. Не, драги журналисти от Intrigi.bg, това въобще не е никаква измислица – това е една истинска история в днешна НАТОвска, евроатлантическа, европейска, демократична България от XXI век.
А работа? Работа въобще не търся, защото няма смисъл – кой ще ме вземе на работа на тези моите години сега – те не ме искаха никъде когато бях далеч по-млад, а какво остава сега?! Няма кой да ми даде шанс да работя по професията. Знам и какво ще видя и чуя, ако евентуално тръгна да търся работа дори каквато и да е работа – ще срещна само отказ, злобни, саркастично-подигравателни подмятания и усмивки, обиди, унижения и обидно, унизително отношение.
Не, мерси, искам да си спестя всичко това, достатъчно дълго ме унижаваха и дискриминираха всичките тези 15 години. Веднага се сещам за лошия „мат‘риял“ и за „смяната на чипа“(по на Н.В. цар Симеон II), но няма да коментирам това пък и не това е темата.
Има и по-лошо от глада. При това положение аз никога няма да се пенсионирам – нямам години за пенсия, не съм и плащал социални осигуровки вече 15 години. Нямам и здравни осигуровки – не съм здравно осигурен, тъй като не плащам такова осигуряване от 2009г. насам.
Добре, че слава Богу съм в отлично здраве(въпреки жестоката мизерия) и не ми се налага да ходя по болници и лекари. Ако ми се наложи – ще ме изхвърлят като отпадък пред входа на болницата подобно на много бедни хорица като мен, за които вие, журналистите, пишете по медиите. Има и още по-страшно и ужасяващо – ако аз или майка си отидем от този зъл свят, нямаме пари дори за погребение – ще трябва поради бедност да ни погребват на общински разноски в евтин картонен ковчег в общ гроб с поне още 10-15 такива нещастници и несретници като нас. Такъв общ гроб за несретници на английски мy казват Potter’s Field.
Страх ме е дори да си помисля колко нещастни и бедни българи, като мен и майка ми има в тази клета, наша България. Как го беше казал писателят Йордан Йовков в един свой разказ: „Боже, Боже, колко мъка има на този свят, Боже“…
И на кого да се оплачеш, кой да те види и чуе?! Кой да ти помогне или прояви съчувствие и съпричастност към теб? На практика държава няма, няма и абсолютно никакви институции и организации към които да се обърне роб като мен. Няма и управници и политици да ни видят нас, българските роби. Всъщност има и управници и политици, но те са прекалено заети само със себе си и със своите интереси и занимания.
Това е най-страшното и ужасяващо чувство и усещане – чувството за самота, за безпомощност и обреченост, че си сам и захвърлен и няма кой да ти помогне, кой да те види или да те забележи. Кой да ти помогне и кой да те види?! Може би онези 240 клоуни, чиято съвест е в джоба и в стомаха им и чиято най-голяма грижа и тревога е дали ще се класират, за да имат какво да работят през следващите 4 години? Те ли ще ме чуят и видят, те ли ще ни чуят и видят нас, всичките несретници и страдалци в днешна НАТОвска, евроатлантическа България?!
Вие, журналистите, би било хубаво от време на време да излизате от вашия журналистически свят и да посетите поне веднъж нашия свят там долу в низините – светът на безправните роби. Чудният свят на днешното съвременно робство и робовладелство, синоними на капитализма от XXI век. Моля, не го приемайте това като упрек от мен – просто го казвам.
Знам, че далеч по-хубаво и уютно е да се пише позитивно в стил „капиталистически реализъм“, как всичко е готино, прекрасно и окейско при капитализма и въобще за светлото капиталистическо настояще и още по-светлото бъдеще. Всичко трябва да изглежда напудрено, сладникаво-захаросано и бодряшки-оптимистично по подобие на „социалистическия реализъм“ и светлото комунистическо бъдеще от преди 1989г. Направо да се разплачеш от умиление и вълнение.
Да, ама не – днешният капитализъм от XXI век има грозно, уродливо и неприветливо лице. Капитализъм, който заличи човешкото в хората. Капитализъм, където човек за човека е вълк(Homo homini lupus est). Не всичко е цветя и рози в този днешния жесток свят…
С уважение, чест и почитания:
56-годишен роб в днешна, съвременна, европейска, евроатлантическа България