Ръцете ми леко затрепериха, когато извадих от плика малък лист хартия

Ръцете ми леко затрепериха, когато извадих от плика малък лист хартия. В първия момент не можах да повярвам на очите си – беше покана за луксозен дом за възрастни хора!
Стоях няколко секунди в пълно мълчание, гледах дъщеря си, надявайки се, че е някаква шега. Но тя просто се усмихна и каза:
— Мамо, с Андрей дълго мислихме… Все пак вече си на 46, винаги си сама, уморяваш се, грижиш се за къщата… В този пансион ще ти е удобно! Грижат се страхотно за хората, има басейн, спа, йога… Няма да се налага да се тревожиш за нищо!
Погледнах рязко към зет си, с надеждата, че поне той ще разбере колко абсурдно звучи всичко това. Но той кимна в знак на съгласие.
— Да, мястото е наистина страхотно! Помислихме за всичко. Там живеят хора като теб, ще намериш приятели, ще имаш с кого да си говориш…
Не знаех какво да кажа. Имам си дом, работа, приятели… Никога не съм се оплаквала, че се чувствам самотна!
— Вие сериозно ли мислите, че съм на 80?! — най-накрая въздъхнах.
— Мамо, недей да се сърдиш, ние просто искаме най-доброто за теб — меко каза дъщеря ми. — Вече внесохме първата вноска. Остава само да отидеш и да видиш мястото…
В този момент осъзнах, че хората, които винаги съм смятала за най-близки, всъщност не ме виждат като майка, а като… товар? Човек, който е „вече на възраст“ и трябва да мисли за старчески дом?!
Изправих се, опитвайки се да запазя спокойствие, и казах:
— Благодаря за подаръка. Мисля, че ще ми трябва време да осмисля всичко.
Те радостно закимаха, мислейки си, че приемам тяхната „грижа“. А аз просто не знаех как ще разговарям с тях след този момент…