• Home
  • Лекар с 30 години стаж в Спешна помощ разтърси България с тези думи

Лекар с 30 години стаж в Спешна помощ разтърси България с тези думи

Лекар с 30 години стаж в Спешна помощ разтърси България с тези думи

Разказ на лекар с 30-годишен стаж за линейките и скоростта им подпали социалните мрежи. Той е публикуван във фейсбук групата „Национална асоциация работещи в спешна медицинска помощ“ и е анонимен.

Медикът пита наистина ли закъсняват линейките и обяснява как преминава ежедневието на лекарите от бърза помощ. Той задава и ключови въпроси, които карат хората да се замислят. Ето какво пише в поста:

Закъсняват ли линейките?

През последните дни във връзка с автобусната катастрофа на магистрала Тракия и удареното от мълния момиче в Приморско, медиите вадят на предните редици свидетели като спасители на пострадалите, а за екипите на спешна помощ се говори като закъснели и без съществен принос за това пострадалите да стигнат живи до болницата.

Аз съм лекар с почти 30-годишен стаж по линейки и в спешни отделения. Оценявам ролята на обучения свидетел на инцидент, който знае да прави триаж, знае кога да пипа и мести пациента и кога не, знае да прави сърдечен масаж.

Тези свидетели са единици, повечето са некомпетентни, вадят езици, тикат лекарства в устата или държат седнал припаднал пациент или ни пречат.

След 30 години по линейки и шокови зали искам да ви разкажа за нашата работа.

Знаете ли за колко време изминава 50 км линейка при специален режим? По света средната скорост на движение на линейка със специален режим е от 100-80 км/ч., на хеликоптер 200 км/ч.

У нас, независимо дали в градския трафик или по второкласните ни и третокласни пътища линейката не може да постигне средна скорост повече от 80 км/ч.

При положение, че ПТП-то на магистралата и Приморско отстоят от най-близкия център на 50 км, защо обществото ни очаква линейката да пристигне на третата минута.

Защо медиите не разказаха за това как екипите ни са стабилизирали пациентите и са се борили за живота им в линейката, в спешното, в операционната. Защото сигурно това ни е работата и не е подвиг. Но, уви това е безименен подвиг зад кулисите защото:

Знаете ли как се преглежда и стабилизира травматичен пациент пред публика от свидетели, които понякога са агресивни, понякога пречат, понякога подлагат на съмнение действията ти.

Знаете ли колко е важно да извадиш и да фиксираш правилно един човек от смачкана кола, за да не го оставиш инвалид за цял живот?

Знаете ли колко е важно да спреш външното кървене, да предвидиш вътрешното кървене, за да го компенсираш с вливания и закараш този смазан от ПТП човек жив до болница?

Знаете ли колко болка изпитват пациенти с повече от една фрактура и колко кръв се губи от всяка една открита или закрита фрактура?

Знаете ли по колко пъти пациент с мозъчно сътресение задава един и същи въпрос и така и не може да запомни отговора и колко ужас има в очите му, като го осъзнае?

Знаете ли какво е да следиш жизнени показатели в движеща се със 100 км/ч линейка на травматичен пациент в безсъзнание? От звуковия сигнал не чуваш дишането и сърдечната му дейност. Апаратурата се тресе и понякога не вярваш на отчетените показатели на монитора, но няма начин да измериш на ръка кръвното в движение, да чуеш ритъма на сърцето.

Знаете ли как се превключва банка в движение в линейката? Знаете ли, как се намира точното лекарство, аспирира се и се прилага в движение?

Знаете ли, че понякога извозваме по двама, трима пострадали и трябва да предвидиш при влошаване кого къде ще преместиш, че да има и малко пространство за теб да действаш?

Знаете ли какво е да докарат в спешното за 20 минути 10 пострадали? Знаете ли как един лекар и една или две сестри преглеждат, медикират, превързват, наблюдават, взимат кръв за изследване, викат консултанти, координират образни и лабораторни изследвания и хоспитализират десет травматични болни?

Знаете ли на какво мирише линейката, или шокова зала след такова ПТП? НА СТРАХ, НА БОЛКА, НА КРЪВ.

Затова не смейте да ни нападате и анализирате колко време пътуваме към вас, как си вършим работата. Защото след такива дежурства стигаме до къщи, благодарение на мисълта за СПАСЕНИТЕ ЖИВОТИ.

Защото след такива дежурства не спим, защото мислим за загубените животи. Даваме най-доброто от себе си според предоставените ни възможности и истинските ви спасители нямат имена и лица, защото мястото им не е по медиите, а в линейката и в спешното.