Бабата в селото доведе от града красив млад бездомник

Елена отново държеше в ръцете си стария албум със снимки, на които бяха запечатани всички мигове от живота на покойната ѝ дъщеря. Избледнелите от времето фотографии ревностно пазеха нейната усмивка, движенията ѝ и характерните ѝ жестове, сякаш се опитваха да не позволят тези спомени да изчезнат от паметта. Бяха минали вече над пет години от онзи трагичен ден, в който дъщеря ѝ напусна този свят, но болката от загубата оставаше също толкова остра.

Всяка нощ Елена заспиваше с очи, мокри от сълзи, и не минаваше и една нощ, в която сърцето ѝ да не се свива от тъга. Домът ѝ се намираше в покрайнините на селото – полусъборена, стара къща, досущ като самата Елена – и сякаш целият свят беше забравил за тях двете. Тя живееше сама и самотата само подсилваше страданията ѝ.

След смъртта на съпруга ѝ не ѝ остана друг близък човек. Освен Верочка, двамата не бяха имали други деца, а роднините ѝ бяха далеч на север, в големия град, откъдето Елена не се бе връщала, откак със съпруга си се преместиха на юг в търсене на по-добър живот. Когато Верочка порасна, всички наоколо я забелязваха.

Тя беше необичайно красива, а момчетата често се заглеждаха по нея. Но сърцето ѝ изобщо не гореше от любов или романтика – цялото ѝ внимание беше насочено към една мечта:

Тя искаше да замине в столицата, да влезе в университет и да стане журналист. Елена се гордееше с дъщеря си и нейните смели желания, винаги я подкрепяше в стремежите ѝ. Разбираше, че Вера заслужава много повече, отколкото би могла да ѝ даде това малко забравено от Бога селце.

И ето, веднага след завършването на гимназията, мечтата на дъщеря ѝ започна да се сбъдва – Вера беше приета в столичния университет. Тя се връщаше при майка си толкова често, колкото можеше, въпреки учебните си ангажименти и новия живот в големия град.

После срещна млад мъж, за когото се сгоди. Той скоро дойде да се запознае с бъдещата си тъща и двамата заедно крояха планове за сватба. Младите започнаха да спестяват пари за тържеството, а Елена също помагаше с каквото можеше.

Но жестоката съдба зачеркна всичко. Онзи фатален ден се запечата завинаги в паметта на Елена: Верочка тъкмо бе слязла от автобуса, след като беше гостувала на майка си в селото, и се канеше да пресече пътя на пешеходна пътека.

Точно в този миг я блъсна кола, която летеше с огромна скорост. Шофьорът дори не помисли да спре – остави момичето да умира на пътя.

Събраните наоколо хора веднага извикаха линейка, но беше твърде късно. Вера почина, без да дойде в съзнание. Виновникът беше открит и осъден, но съсипаната майка не почувства никакво облекчение.

Съдът и тежкото наказание не можеха да ѝ върнат най-ценното – дъщеря ѝ. Всеки ден тя се събуждаше с една и съща тежка мисъл: защо този мъж е жив и на свобода, а нейната дъщеря я няма?

Изглеждаше, че с нейния живот си е отишло абсолютно всичко – радостта, надеждата, смисълът на съществуването. Само спомените и снимките оставаха като нишки, свързващи я с миналото, което никога нямаше да се върне. И ето че неусетно наближи поредната годишнина от трагичната гибел на Вера.

За Елена този ден винаги беше особено тежък, изпълнен с болка и спомени. Всяка година тя тръгваше за града, където дъщеря ѝ бе погребана. Пътуването до гробището отнемаше около час, но на нея то не ѝ се струваше дълго.

Мислите ѝ непрестанно се въртяха около дъщеря ѝ. Щом наближи поддържания ѝ гроб, Елена, както винаги, тихо поздрави дъщеря си, сякаш тя беше наблизо. Но да сдържи сълзите бе невъзможно – времето ни най-малко не бе притъпило болката и с всяка година загубата ѝ се струваше все по-жива.

Видя познатото усмихнато лице на Вера на снимката върху надгробния камък и отново се разрида. Сякаш дъщеря ѝ я гледаше също така жизнена и лъчезарна, без да подозира, че младият ѝ живот ще бъде отнет толкова рано. Елена седна на студената каменна пейка край гроба и пак се потопи в тежките си мисли.

Спомените за това какъв би могъл да бъде животът на дъщеря ѝ измъчваха сърцето ѝ. Тя дори не усети как се захлади и свечери. Сепна се от унеса си и погледна часовника.

Оставаше съвсем малко време до тръгването на последния автобус. На път към автогарата Елена изведнъж забеляза млад мъж, седнал до уличен стълб. Дрехите му бяха мръсни, скъсани, очевидно не бяха неговия размер.

Той кашляше толкова тежко, че изглеждаше, сякаш ще се задуши всеки миг. Да го остави в това състояние бе невъзможно за нея. Тя се приближи тихо, докосна челото му с ръка и веднага усети, че гори от висока температура.

Оказа се, че името му е Костя, и че боледува вече цяла седмица. Всичко започнало като проста настинка, но всеки ден състоянието му се влошавало. Нямал пари за лекарства, а и никой не му предлагал помощ – случаен минувач би го взел за поредния бездомник-алкохолик, от които и без това имаше доста в града.

Елена, без да се колебае, веднага отиде до най-близката аптека. Фармацевтката ѝ помогна да избере всичко необходимо, а на връщане Елена се отби и в хранителния магазин. Беше очевидно, че момчето не само е болно, но и гладува.

Когато се върна, Костя се нахвърли върху храната с отчаяние, сякаш не беше ял цяла вечност. Между пристъпите на кашлица той ѝ благодари горещо, разбирайки, че Елена е могла да мине покрай него, както всички останали. Тя гледаше изпосталялото му лице и си мислеше, че само лекарствата няма да са достатъчни.

Той имаше нужда от топлина и грижовност. Решението дойде неочаквано, но ѝ се стори единствено правилно. Тя видя в това момче нещо повече от обикновен човек, изпаднал в беда – може би съдбата му беше неблагосклонна, точно както и нейната. А и на Елена вече нямаше какво да губи в този живот.

Тя живееше съвсем сама и страхът от неизвестността отдавна нямаше власт над нея. Затова предложи на Костя да дойде с нея на село. Там имаше къща и Елена можеше да се погрижи за него, да му помогне да се възстанови.

Костя, в началото изненадан от подобна покана, попита не се ли страхува да пусне непознат човек в дома си. Елена само се усмихна тъжно и тихо отвърна, че вече няма от какво да се бои. За нейна изненада младежът не възрази и в крайна сметка прие помощта ѝ.

Щом слязоха от автобуса, съвсем случайно пред тях спря Иван – съседът от селото, който караше каруца, препълнена с ароматно прясно сено. Той вдигна шапката си, позна Елена и веднага предложи да ги откара.

Без да се бавят, двамата се качиха на върха на купчината, потъвайки в меките, ухаещи стръкове. Конят бавно пое по селския път, а жителите надничаха през дворовете си с любопитство, някои дори се кикотеха и шушукаха: „Я, Елена си доведе млад жених от града!“ Иван само се подсмихваше, докато потупваше леко коня и радостно се наслаждаваше на неочакваната среща.

Първата седмица новият ѝ гост почти не ставаше от леглото. Той беше висок и едва се побираше на малкото ѝ легло, като пъхаше краката си между пръчките. Елена се грижеше за него като за свой собствен син – носеше му лекарства от аптеката, правеше му домашни билкови запарки по стари рецепти от баба си и майка си. Когато най-накрая температурата му се стабилизира, започнаха да правят инхалации, за да се закрепят белите му дробове.

Постепенно Костя започна да се възстановява и с всеки изминал ден все повече приличаше на самия себе си. По бузите му се появи здрав руменина. Елена няколко нощи изобщо не се отделяше от леглото му, бдеше над състоянието му.

През повечето време той беше полубезсъзнателен и получаваше халюцинации. От откъслечните му несвързани думи Елена разбра само, че някой го е „натопил“ и че отдавна е без лични документи. Когато състоянието му се подобри, Костя тежко въздъхна и реши да бъде откровен.

Разказа ѝ, че е отраснал в дом за сираци и никога не е познавал родителите си. Бил е в затвора и съвсем наскоро е излязъл на свобода. Не му бе лесно да признае това, но не искаше да крие истината от жената, проявила толкова милосърдие към него.

Елена не се ужаси, нито се уплаши от разкритието му. Отдавна бе осъзнала, че всеки може да допусне грешка, без това да го прави завинаги пропаднал човек. Интуитивно усещаше, че Костя не е някакъв закоравял престъпник.

Тя не смяташе да разпитва подробно за миналото му и със сигурност не възнамеряваше да го гони от дома си. В сърцето ѝ все още имаше място за състрадание и благодарение на Костя самотата ѝ вече не ѝ тежеше така жестоко. Вече имаше за кого да се грижи.

Но съвсем скоро любопитните съселяни забелязаха, че Елена все по-често излиза, за да купува храна и лекарства. Попитаха я кой ѝ гостува, а тя – не виждайки причина да лъже – просто призна, че е приютила бездомно момче, защото не могла да подмине нещастието му.

Съседите веднага започнаха да я разубеждават, като я плашеха, че чуждият непознат може да ѝ докара само неприятности. Но Елена беше по-спокойна отвсякога. Тя по някакъв начин вярваше на скромния младеж, съсипан от жестоката съдба. В дома ѝ нямаше ценности, които да привлекат крадци, а и тя отдавна не се страхуваше от нищо. Много по-страшно бе да живее в онази пустота, която я изпълваше след смъртта на дъщеря ѝ.

Животът бавно се връщаше в обичайното си русло. Костя оздравяваше с всеки изминал ден и скоро вече можеше да става от леглото. Започна да помага на Елена с домакинството, пое много от задълженията, които отдавна изискваха мъжка ръка.

Къщата беше стара и полуразрушена, мебелите също, а пенсията на Елена едва стигаше за най-нужното, камо ли за ремонти или нови вещи. Най-напред Костя се захвана с покрива, който течеше на няколко места. Всяка есен, когато завалеше силен дъжд, Елена трябваше да слага навсякъде в стаите кофи и легени, за да не се наводни.

Костя се зае да поправи това и с голям ентусиазъм укрепи гредите, за да не страда Елена повече от течове тази година. Когато дойде време за прибиране на реколтата от градината, той се включи с изключителна старание. Елена, която отдавна не успяваше сама да се справя с голямото стопанство, беше насадила само толкова, колкото можеше да прибере.

Костя ѝ помогна да обере плодовете от овошките и след това ги продаде на пазара, за да изкарат някой лев. През лятото той поддържаше градината, почистваше сухите храсти, грижеше се за цветята и събираше останалия урожай.

Елена гледаше Костя и разбираше, че не се бе излъгала в него. Той – момче, попаднало в лоша ситуация – постепенно се превръщаше в опора за нея, помагаше ѝ да се справи с всекидневните грижи и препятствията на живота. Костя оправи и скърцащата портичка, укрепи стария плет, който всеки миг можеше да се срути.

Със старанието си той скоро привлече вниманието на съседите. Особено самотните баби се заглеждаха с лека завист как Костя подрежда дворчето на Елена. Оказа се, че той не само умее да поправя, но и да готви – вареники и пирожки приготвяше толкова вкусно, че Елена раздаваше на всички, които минаваха, и получаваше само похвали в отговор.

Но един ден в селото неочаквано дойде участъковият полицай. Оказа се, че съвестните съседи, разтревожени от появата на „непознат мъж“, подали сигнал в полицията. Страхували се, че този човек може да ограби Елена и да изчезне.

Полицаят поздрави любезно стопанката. В този миг Костя беше зает с изолацията на входната врата, стягайки къщата за зимата. Елена веднага разбра каква е причината за посещението. Самата тя искаше да говори с него за документите на Костя, които той още нямаше.

Костя разказа на полицая за нелесния си живот, без да спестява нищо. Каза му фамилията си, съобщи в кой затвор е лежал. Участъковият го слушаше, задаваше въпроси и записваше отговорите.

Тогава Елена чу нещо ужасяващо: че Костя е бил осъден за това, че е блъснал момиче на пешеходна пътека. Той твърдеше, че е невинен. В същия миг обаче сърцето ѝ сякаш спря – тя бе ужасена, загуби самообладание и припадна. Мъжете успяха да я хванат, преди да падне на пода.

Когато дойде на себе си, Елена с треперещ глас го обвини, че именно той е убиецът на дъщеря ѝ. Човекът, когото тя бе приютила и за когото се бе грижила, се оказва виновен за трагедията, разрушила живота ѝ. Участъковият бе слисан.

Той не проумяваше как Елена не е разпознала Костя по-рано. Но всичко стана ясно, като разбра, че тя не е присъствала на делото. Не можела да понесе да види човека, отнел ѝ единственото дете.

Костя, сломен, излезе навън, сякаш не можеше да си поеме дъх. Сърцето му биеше лудо, горчиви сълзи задавяха гърлото му. По-добре от всеки друг той знаеше, че не е виновен за смъртта на момичето.

Но въпреки това точно той сега се превръщаше в причина за нови страдания на Елена – добрата жена, която беше спасила живота му. Не искаше да я измъчва още повече, но не можеше да направи нищо друго. Само той знаеше цялата истина.

Започна да си мисли, че може би е трябвало да ѝ сподели по-рано. Тогава тя щеше да го изгони навреме и нямаше да се стигне до тази страшна сцена. Костя се върна в къщата с усещане, че времето му тук е изтекло. Започна бавно да събира оскъдните си вещи в една торба, сякаш искаше да отложи с още малко неизбежното „Сбогом“.

Преди да си тръгне, пожела все пак да види Елена за последно. Приближи се до леглото ѝ, коленичи и гласът му трепереше от вълнение. Искрено я молеше за прошка, настоявайки, че е невинен и че е бил „подставен“.

В очите му в този миг имаше такава болка, че Елена – колкото и да страдаше от собствената си мъка – се съгласи да го изслуша. И Костя ѝ разказа как преди затвора е работил като шофьор при сина на влиятелен бизнесмен. Младежът често вземал колата без знанието на баща си, за да се забавлява с приятели.

И ето че една нощ се върнал силно подплашен, пиян, с огромна вдлъбнатина на автомобила. Костя веднага усетил, че нещо лошо се е случило, и скоро подозренията му се потвърдили. Синът на бизнесмена беше блъснал човек.

Когато бащата разбрал за станалото, взел светкавично решение: за да спаси сина си от затвор, предложил на Костя да поеме вината върху себе си. В замяна обещал да се погрижи за него и за бъдещето му. Зарекъл се, че ще получи само три години лишаване от свобода, а след освобождаването си ще живее охолно.

Наивният Костя се съгласил и съдът го осъдил, но не на три, а на пет години. А когато излязъл и потърсил бившия си шеф, вратата му била затворена. Богаташът дори не го пуснал да прекрачи прага.

Когато Костя се опитал да разкаже истината на хората, бизнесменът го заплашил да мълчи, ако не иска да сподели жестоката съдба на онази клетница. Приятелите и познатите му се отвърнали от него. Не успял да си намери работа, останал на улицата – сломен и измамен.

Елена слушаше думите му безмълвно, докато очите ѝ не се просълзиха. Душата ѝ се разкъсваше. От една страна, пред нея стоеше човек, който вероятно е участвал по някакъв начин в гибелта на единствената ѝ дъщеря. Но, от друга, усещаше, че Костя казва истината.

През всичките тези месеци, откакто живееше при нея, той се беше показал честен и добросърдечен, помагаше ѝ усърдно в домакинството и винаги се грижеше за нея. Елена вече се беше привързала към него. Тя изпитваше силно желание да вярва, че момчето не е този, за когото го смятат – че е просто жертва на обстоятелствата.

Участъковият също изслушваше историята на Костя, без да го прекъсва, и когато тя приключи, полицайът само поклати глава, сякаш потвърждаваше собствените си догадки:

— Знаете ли — каза той, — това много прилича на истина. За тази фамилия отдавна се носи лоша слава. Сина на бизнесмена неведнъж са го хващали пиян зад волана, отнемали са му книжката, но той все продължаваше да кара. Все едно законът не важи за него. Този случай не е единичен.

След онази злополука бащата уж щял да „възпитава“ своя син-мажор, но го „възпитал“ за кратко. Новият шофьор на богаташа също е в затвора по обвинение, че е блъснал човек. Но този път той не поел вината на себе си и се мъчел да докаже невинността си в съда, докато бизнесменът отново направил всичко така, че да припише вината на него.

Думите на участъковия убедиха Елена окончателно. Вече не можеше да се бори с обидата и усещаше, че Костя казва истина. Даже и да е бил замесен в смъртта на дъщеря ѝ, нямаше смисъл тя да го наказва. Той вече си беше платил, прекарал беше пет години в затвора за чужда вина. А тя не можеше да го изгони.

Костя дори се закле пред иконата, че е невинен и че го подставили. Елена, преглъщайки тежко, отвърна:

— Няма да те упреквам и да се връщам към миналото. Повече няма да отварям дума за тази болка. Ти вече понесе наказанието, макар и да не беше твоето. Съдбата и без друго те е наказала, а аз не съм Бог, за да те съдя. Вярвам, че наистина нямаш вина.

Костя я слушаше, наведена глава, и никога повече не повдигнаха темата. Всичко се върна към нормалния си ритъм: той продължи да помага на добродетелната си „стопанка“.

Скоро се разбра, че Костя има истински талант – да майстори красиви дървени кутии, сувенири и играчки. Запалвайки се по тази идея, той прекарваше много време в малката пристройка, която превърна в работилницата си.

Не мина много време и ръчно изработените дървени предмети не само украсиха къщата и двора на Елена, но и започнаха да носят печалба. Той ги продаваше на местния пазар, хората ги купуваха за подаръци или за украса, а работата му носеше и удовлетворение, и добър доход. Елена му помагаше във всичко и постепенно той ѝ стана като роден син. А тя самата малко по малко оживя, престана да плаче по цели нощи.

Сега вече имаше за кого да се грижи. Но Костя не можеше така лесно да се освободи от чувството си за вина. Често отиваше на гроба на Вера, стоеше дълго време мълчаливо, сякаш говореше с нея мислено. Молеше я за прошка, не само че я няма в този свят, но и затова, че той „займа нейното място“ до майка ѝ.

Макар да не беше пряко виновен за трагедията, усещането, че позволи на пияния син на богаташа да шофира, не го напускаше.

Минаха месеци и животът на Костя лека-полека се подреди. Елена му помогна да си извади нови документи и да се регистрира на неин адрес, за да може да живее там официално. Селяните постепенно забравиха как се беше озовал в къщата ѝ.

Костя се потопи изцяло в работата в стопанството, в ремонти и в новото си хоби, от което изкарваше прехрана. Скоро девойките от селото започнаха да проявяват интерес към него, ала Костя не бързаше да пусне никого в сърцето си.

Елена мълчаливо го наблюдаваше как постоянно се затваря в своята работилница, но един ден не сдържа и му рече:
— Синко, погледни нашите момичета, я виж Оля как те заглежда. Добра домакиня е, скромна, ще ти е чудесна съпруга.
— Не знам — отвърна тихо Костя. — Страхувам се от предателство, а и не искам да те оставям сама.
— Синко, кой ти каза, че ще остана сама? Ако доведеш младата невеста в моя дом, ще имам снаха, сетне и внуци… Ти си млад, не бива да останеш ерген цял живот. Помисли и за семейство.
— Добре, мамо — прошепна Костя.

Щом чу, че я нарече „мамо“, Елена се просълзи. А Костя наистина послуша думите ѝ, и Оля започна все по-често да им гостува. Тя беше скромна, симпатична, умееше да готви вкусно, а и родителите ѝ не бяха против връзката ѝ с Костя.

Не след дълго в селото вдигнаха сватба – Костя намери своята половинка, а в къщата им скоро зазвуча весел детски смях. Елена, станала баба, помагаше на младото семейство с бебето, отдавайки се изцяло на грижите за внука, и домът се изпълни с топлота и радост. Година по-късно се роди и малка дъщеричка.

Костя наричаше Елена „мамо“, а децата му – „бабо“. Един ден той, бледен и разтреперан, отиде при Елена с вестник в ръка.
— Мамо, виж — каза тихо и ѝ посочи статия.

В статията се описваше жестока катастрофа. Синът на същия бизнесмен бил загинал, след като отново се качил пиян зад волана и не успял да овладее колата. Възмездието го застигнало.

Той умрял по същия начин, по който си бе отишла Вера. Елена дълго мълча, препрочитайки текста, и накрая вдигна очи към своя „осиновен“ син. Тихо каза:
— Изглежда, синко, че справедливостта в този свят все пак съществува.