Един ден отидох на дерматолог и както обикновено чаках дълго в коридора, докато дойде редът ми. Там срещнах една жена, която промени представата ми за живота. Тя веднага привлече вниманието ми със стилния си и добре поддържан външен вид.

Един делничен следобед, не толкова отдавна, отидох на дерматолог. Нямах кой знае какви притеснения, просто исках да прегледам един дребен обрив, който се появяваше от време на време по ръцете ми. Записах си час две седмици по-рано, но както често се случва с популярните специалисти, кабинетът бе пълен с пациенти, които също чакаха своя ред. Коридорът пред кабинета беше дълъг, облицован със светли плочки, а стените – леко пастелни, успокояващи на цвят. Въздухът носеше мирис на дезинфектанти и болнични помещения.

Очаквах да ми се наложи да чакам не по-малко от час, защото беше един от онези дни, в които сякаш цял град бе решил да потърси помощ от един-единствен лекар. Докато седях на твърда пейка в коридора, се опитах да се разсея, четейки обяви на таблото срещу мен. Имаше информация за нови процедури, предложения за различни изследвания, както и няколко листовки със съвети за поддържане на здравето на кожата.

В един момент обаче погледът ми бе привлечен от жена, която също чакаше своя ред. Тя седеше спокойно на края на една дълга пейка, също толкова твърда и неудобна, но като че ли за нея това не беше проблем. Беше облечена в стилен тъмносин костюм с деликатен шал около врата – шалът бе от фин плат, в пастелен цвят, който меко контрастираше със строгата линия на сакото. Косата ѝ беше пригладена, но не в твърд „стегнат“ кок; по-скоро имаше елегантни вълни, които подсказваха, че тази жена не се стреми да се „изпъне“ на всяка цена, а вместо това да излъчва естествена красота.

Излъчването ѝ бе такова, че просто не можех да откъсна очи. Лицето ѝ бе фино гримирано, с едва доловим руж и съвсем лек гланц за устни. Не бих казала, че я гледах натрапчиво, но тя най-вероятно забеляза нескритото ми любопитство, защото след няколко минути ми отправи лека усмивка отдалеч. Отговорих ѝ по същия начин – усмихнах се, а след това, сякаш водена от някакъв вътрешен подтик, реших да седна по-близо до нея. Чудех се какво би станало, ако просто я заговоря. В същото време осъзнах, че подобен подход е доста необичаен за мен. Аз не бях от хората, които лесно влизат в разговори с непознати. Но имаше нещо в тази жена – магнетично и същевременно много топло.

Така започна един разговор, който в крайна сметка промени доста от разбиранията ми за живота. Тя ме попита дали чакам за дерматолог и аз отвърнах утвърдително. Оказа се, че и тя посещава често този лекар, защото имала упорит проблем с кожата на ръцете. Лека екзема, която, по нейните думи, се обостряла в студените периоди на годината. Дроболии от медицинска гледна точка, но винаги досадни. Така бързо се сближихме – често хората, които споделят сходни „малки“ здравословни неразположения, намират обща тема за шеги и оплаквания.

След няколко минути съвсем естествено преминахме на „по-лични“ теми. Тя се шегуваше, че е станала „специалист“ по болничните коридори. Каза ми, че се казва Мирослава, но ѝ е по-удобно да ѝ казват Мира. И от своя страна се поинтересува откъде съм, с какво се занимавам. Обясних ѝ, че работя в сферата на комуникациите и че често стресът ми се отразява на кожата. Тя кимна разбиращо, сякаш вече е чувала подобни истории, и добави, че стресът е един от най-коварните фактори, които разбиват здравето ни бавно и сигурно.

С времето – а то бе около четиридесет минути, в които чакахме пред кабинета – разговорът ни стана по-свободен и за мое учудване тя не криеше почти никакви подробности от живота си. Или може би сама усети, че ми е любопитно и няма да я осъждам. Мира изглеждаше на не повече от шейсет и пет години. Когато по-рано я бях погледнала, предположих „65, най-много 67“, защото имаше онази зряла елегантност, която понякога се среща у жените, преминали петдесетте, но все още сияещи и жизнени. Какво бе учудването ми, когато тя, по време на разговора, между другото спомена: „Аз, като прехвърлих седемдесет…“

– Почакай, на седемдесет? – прекъснах я аз, може би твърде рязко, но бях истински изумена. – Не искам да звуча неучтиво, но… Ти наистина ли си на седемдесет години?

Тя се засмя благородно, очевидно поласкана:

– Да, миличка, вече съм на седемдесет. Не виждаш ли белите коси? – засука тя лека къдрица, която, ако не я погледнеш отблизо, трудно би забелязал, че е прошарена.

– Мислех, че си към шестдесет и пет – признах аз. – Просто изглеждаш чудесно.

– Благодаря ти – отвърна тя. – Но не бързай да ме идеализираш. Много неща ме „държат“ във форма. Някои са физически упражнения и правилно хранене, някои – различни „малки“ разкрасителни процедури, а най-вече – спокойно сърце и чист ум.

Тя каза „спокойно сърце и чист ум“ с такава увереност, че изпитах желание да я попитам как го е постигнала. И именно така разговорът зави към темата за нейния личен живот. Тя спомена, че е била омъжена два пъти. Първият брак – неуспешен, вторият – прекрасен, но много кратък. И в двата случая е останала без деца, защото самата тя не е искала.

Тук признавам, че бях доста изненадана. Повечето жени от нейното поколение, които познавах, обикновено имат деца, внуци и дори правнуци. Това се смята за естествен път – „Да създадеш семейство, да отгледаш деца, да се радваш на внуци“. Но Мира явно не следваше тази общоприета логика. Тя разказваше:

– В първия ми брак се запознахме млади. На по двайсет и няколко. Оженихме се почти веднага след като завършихме университета, аз бях с диплома по инженерство, а той – икономист. И двамата имахме хубави работи, добри перспективи. Още в началото честно казах на мъжа ми, че не искам да имам деца. Не го казах грубо, не се държах егоистично. Просто заявих: „Така се чувствам, това е моят избор, моето убеждение.“ Той се съгласи, или поне така изглеждаше.

Тук Мира замлъкна за секунда, очите ѝ сякаш се насълзиха, но после се усмихна кротко.

– Лесно е да кажеш „Да, съгласен съм“, когато си на двайсет и пет. Но когато дойде трийсет, трийсет и една, трийсет и две, приятелите ти около теб започват да имат бебета, говори се за семейство и наследници. И тогава бившият ми съпруг започна да ме разпитва: „Няма ли да размислиш? Може би ще се почувстваш готова? Да опитаме?“ Аз обаче нито имах „майчински инстинкт“, нито вярвах, че това е единственият правилен път в живота. И му го казах. В крайна сметка се разделихме. Той искаше да бъде баща, а аз не исках да бъда майка.

Слушах я и почти не дишах, защото от моето собствено обкръжение познавах жени, които чувстваха подобно колебание – да имат или да нямат деца – но в крайна сметка натискът от страна на партньори, семейство, общество, ги убеждаваше „да имат“. Не казвам, че това е лошо – всяка жена си има свой път. Но рядко виждах толкова категоричен и постоянен отказ. Пък и сякаш Мира не показваше никакво съжаление за онова решение от миналото.

– Така че се разведох, – продължи тя. – Няколко години по-късно се омъжих пак. Този път за мъж, който вече имаше дъщеря от предишния брак. Той и бившата му жена се бяха разделили мирно – така че нямаше горчивина, а и дъщеря му беше почти пораснала. Тогава си казах: „Ето, този човек едва ли ще ми се разсърди, че не искам да имам свои деца – той вече има дъщеря.“ И се оказах права. Много добре живяхме заедно. Той беше човек с широки възгледи, разбиращ, изпълнен с обич. Никога не ме притискаше. Беше прекрасно.

Тя въздъхна и поясни, че това „прекрасно“ е траяло десет години. После мъжът ѝ починал вследствие на тежка болест, която го връхлетяла изневиделица. „Човек си мисли, че има цялото време на света“, каза тя, „а после нещата се преобръщат буквално за няколко месеца.“

– Сега живея сама. В голяма къща с двор. Чудиш се дали не се чувствам самотна? Понякога – да, признавам, има моменти, в които ми липсва човешки глас, компания за вечеря. Но не страдам от това. Имам си приятели, познати, хобита, а и аз обичам да пътувам. И не мисля, че наличието на деца би променило нещо в тези мои чувства. Децата порастват и отлитат, нали така?

Надникнах в очите ѝ, за да открия дали не се опитва да прикрие някаква болка или тайно разочарование. Но те искрено грееха с онази тиха увереност на човек, който е приел живота такъв, какъвто е, и не хаби енергия да съжалява за миналото.

– Понякога хората разчитат, че на стари години децата ще са тези, които ще им носят вода, ще ги гледат, ще се грижат за тях. Но това не винаги се случва – продължи тя. – А и не всеки родител всъщност получава очакваната подкрепа. Мнозина остават в старчески домове, или пък децата им са далеч, заети с кариера, с техните собствени семейства и проблеми. За мен да имам деца не беше път към щастието. Понякога на близките ми тази позиция им се струва егоистична, друг път – странна. Но за мен това беше правилното решение.

Тук аз се осмелих да задам въпрос, който ме глождеше:

– Никога ли не си усещала пустота, породена от липсата на дете? Нито за миг?

– Може би някъде в младостта си, в един много кратък момент, след като се разведох, се запитах: „Ами ако променя мнението си? Ами ако изпускам нещо велико?“ Но това беше просто момент на колебание, съвсем човешко е. В крайна сметка осъзнах, че не ми трябва да ставам майка, за да чувствам живота си пълен. И оставих тази мисъл да отмине.

В този миг вратата на кабинета се отвори и сестрата извика името на Мира. Тя се изправи, взе си елегантната чанта, надяна си шала, хвърли ми една усмивка и тихо каза:

– Ще се върна след малко. Надявам се и на теб бързо да ти мине прегледът.

После влезе в кабинета, а аз продължих да седя на пейката и да премислям всяка нейна дума. Интересно как изведнъж се бях сблъскала с идеята, че човек може да бъде напълно щастлив и без деца – а при това да не е никак самотен, нито онеправдан. Да си призная, докато растях, винаги са ми повтаряли колко е важно да имам деца някой ден, как те са естественото продължение на живота, смисълът, венецът на женското съществуване. Но ето, пред мен се появи конкретен пример – жена на седемдесет, спокойна, с достойнство, която изглеждаше по-млада от възрастта си, жизнерадостна, имаше приятели и хобита, изглежда нито малко, нито много „изпълнена“ с живот.

Тъкмо навлизах в тези размисли, когато сестрата отново се показа на вратата и извика моето име. Станах и влязох в кабинета. Прегледът продължи около десетина минути – лекарят ми даде рецепта за мазило, обясни ми няколко неща относно състоянието ми. Когато излязох, видях, че Мира още разговаряше с някакъв санитар в края на коридора. Приключиха точно когато се насочих към изхода, и аз, усещайки, че имам нужда да си поговоря още с нея, се осмелих да я спра:

– Извинявай, Мира, може ли само за миг да те заговоря?

Тя се обърна и отново ме дари с онази приветлива усмивка.

– Разбира се.

– Знаеш ли, разговорът ни много ме впечатли. Мога ли да те попитам нещо лично? – казах, надявайки се да не преминавам границите на добрия тон.

– Питай – отвърна спокойно тя.

– Как се справяш с предразсъдъците на хората? С роднините, например, с приятелите, които те критикуват задето никога не си искала деца?

Мира се замисли за миг.

– Понякога, особено по-рано, ми беше мъчно, че някои познати ме осъждат. Че ме обвиняват в егоизъм. Даже има и такива, които казват: „Ти не си изпълнила дълга си като жена.“ Но с годините осъзнах, че всеки има право на своя живот. На своите решения. И ти ще го осъзнаеш, независимо колко си млада или стара. Ако се оставяш да те бомбардират с чужди мнения, никога няма да бъдеш щастлива. Винаги ще тичаш след нечии чужди представи и очаквания. А тези представи се менят – поколение след поколение, различни възгледи… Няма как да угаждаш на всички. Затова се научих да не приемам присърце думите на околните. Живея така, както душата ми диктува. И май това се оказа добра рецепта.

След тези думи, тя ме потупа съвсем леко по ръката и добави:

– Желая ти здраве, а също и радост от живота. Независимо дали ще имаш десет деца, или нито едно, дали ще се омъжиш един, два, три пъти или изобщо няма да се омъжваш. Бъди щастлива.

След това си тръгна, отправяйки се по дългия коридор към асансьорите, а аз останах там, в болничния коридор, усмихната и някак обновена.

След тази случайна среща с Мира, още дълго време размишлявах върху темата за децата, брака, житейския избор и как обществото ни влияе – понякога ни задушава с очакванията си. И наистина – дали има смисъл да създаваш деца „по задължение“, само защото „така трябва“? Или по-добре да го правиш с пълно съзнание и желание, така че наистина да им се отдадеш от сърце?

Прибрах се вкъщи онази вечер, приготвих си чай и, докато варях водата в каната, неусетно ми изникна образът на Мира – седемдесетгодишна, уверена, силна. Запитах се: „Защо изглежда по-млада и по-енергична от мнозина, които познавам, при това на нейните години?“ И стигнах до извод: може би защото не се е оставила на чувството за вина или на обществените рамки да ѝ диктуват как да живее. Вярно е, има много жени, които безкрайно обичат децата си, отдават им живота си и са щастливи по този начин. Но има и такива, които, принудени от натиск, стават майки без истински да го желаят и след това или потискат себе си, или страдат от неудовлетвореност, или несъзнателно трупат огорчение. Същото важи и за онези, които решават да нямат деца и после цял живот се борят с неодобрението на околните. Важен е личният мир, личният избор. Важна е вътрешната сигурност.

В едно от следващите ми посещения при дерматолога (около месец по-късно), тайничко се надявах да видя Мира пак в коридора, дори бях решила да ѝ взема телефон или да я поканя на кафе. Но този път тя не се появи. Лекарят ми каза, че Мира идва рядко, само за контролни прегледи, и понякога прескачала месеци, преди отново да си запише час. Малко съжалявах, защото в онези няколко минути разговор открих впечатляваща личност, към която бих искала да се доближа още. Но не би.

С течение на времето „случайната среща“ започна да се превръща за мен в символ на това, че не съществува една-единствена формула за „правилен живот“. Сетих се за собствените ми родители – колко пъти са ми повтаряли, че „най-важното призвание на жената е да бъде майка“. Те, разбира се, не го казваха от зла умисъл. Просто бяха възпитани в едно различно поколение, с по-традиционни норми. А когато ти повтарят едно и също от малка, лесно го приемаш за абсолютна истина.

И все пак – Мира очевидно опровергаваше тази „единствена истина“. Или поне показваше, че има и друг път. Тя казваше, че никога не била съжалявала, че е останала бездетна. Живеела пълноценно – пътувала, посрещала гости, гледала си дворчето, глезела се с разни малки удоволствия. Каза ми и нещо, което остана в главата ми: „А чашата вода на стари години винаги може да ми бъде поднесена от някого, на когото плащам за нея.“ Тя нямаше предвид, че човек е „купил“ обичта на околните, а че с възрастта е по-важно да имаш средства и организация, така че да си осигуриш грижа и комфорт, отколкото да се надяваш задължително на децата си. „Децата имат свой живот“, повтаряше тя. „Те не са длъжни да жертват своя, за да изпълняват дълга към старите си родители. Ако го правят от любов, чудесно. Но това не е гарантирано. Затова аз не го смятам за основно основание да родя дете.“

Мина още половин година. През това време на няколко пъти се хванах, че преповтарям нейната история на мои приятелки, които бяха изправени пред дилемата „искам ли да съм майка или не“. Една от тях, Катя, на 33 години, със стабилна връзка, се колебаеше – да, обича партньора си, но никога не е изпитвала силен копнеж да бъде майка. Притесняваше се, че времето минава и може да съжалява, че не е имала деца. В същото време не искаше да се остави на паниката „часовникът тик-така“. Споделих ѝ всичко, което Мира ми разказа в онзи болничен коридор, и Катя се почувства доста по-спокойна:

– Значи не съм единствената жена, която мисли, че майчинството не е задължително, за да се чувстваш пълноценна? – попита тя с облекчение в гласа.

– Очевидно не, – усмихнах се аз. – Има и такива жени, които са надживели всички стереотипи, а продължават да греят от щастие. Важното е да направиш своя избор в хармония със себе си. Не защото някой ти казва „Трябва!“

Понякога си представях какво ли бих ѝ споделила на Мира, ако я срещнех отново. Бих ѝ казала, че тя ми подейства като мост към по-широкото разбиране за жената и нейната роля в света. Че благодарение на нея осъзнах – не е необходимо да се заключваме в дефиниции като „Истинската жена е задължително майка“ или „Необвързаната жена е сама и нещастна“. Светът е шарен, хората – различни, и всеки трябва да намери своята песен, своята мелодия.

Един късен следобед в края на лятото, около година след първата ни среща, отново имах час при дерматолога. Не че ми беше особено нужно, но получих някакво алергично зачервяване и реших да не рискувам. Докато вървях по коридора, видях отдалеч онази позната фигурка – тъмносин костюм, този път без шал, а с изискана брошка на ревера. Коленете ми леко се подкосиха от вълнение: „Мира!“ – помислих си. И наистина беше тя. Седеше на една и съща пейка, може би дори на същото място като преди.

Тя ме позна моментално. Разпъна се в усмивка, като да се зарадва, че пак ме вижда. Приближих се до нея, тя ме поздрави:

– Ех, каква изненада! Как си, млада госпожице?

– Добре съм, Мира. Радвам се, че те виждам отново.

Нямаше други хора наоколо, поне в този момент коридорът беше по-спокоен. Седнах до нея и без да губя време, ѝ казах:

– Искам да знаеш, че думите ти ми оказаха голямо въздействие. Разказах на приятелките си за твоя избор в живота. Някои те смятат за истински вдъхновяващ пример. Много бих искала да останем в контакт, ако не ти е неудобно.

Тя отново кимна доброжелателно и ми подаде малка визитна картичка. Оказа се, че се занимава с консултации по мениджмънт в малка фирма. „Не можех да се пенсионирам напълно“, шегуваше се тя, „умът ми още обича да се движи“. На визитката имаше телефон, имейл. Усмихнах ѝ се благодарно.

– Кажи ми, как си ти? – попита Мира. – Изглеждаш ми добре, може би малко уморена, но още млада и здрава.

Разказах ѝ, че продължавам да работя в комуникациите, че все още се чудя дали някога искам деца или не, че нямам постоянен партньор и понякога хората около мен ме питат: „Ама ти не се ли тревожиш, че изпускаш влака?“

Мира се засмя, но не с ирония, а с разбиране.

– Винаги ще се появи някой, който да каже, че „пропускаш нещо“. Ако не е влакът на майчинството, ще е друг. Хората обичат да мерят успеха на другите по своите собствени критерии. Но не е нужно да го приемаш.

Този път разговорът ни не беше дълъг, защото сестрата скоро ме извика за преглед, а Мира трябваше да тръгва за друг ангажимент. Разменихме си телефоните и си обещахме да се чуем.

Мина известно време и в крайна сметка се уговорихме да се срещнем извън болницата – на кафе в един малък сладкарски салон в центъра на града. Заведението беше уютно, с аромат на пресен кроасан и меланж. Когато пристигнах, Мира вече ме чакаше на една ъглова масичка с изглед към витрината. Беше се настанила удобно, пийваше вода и разглеждаше менюто.

Говорихме си почти час и половина. Тя ми разказа как прекарва времето си: прави кратки пътувания до близки градове и села, посещава изложби, гледа театрални постановки. Спомена, че има куче – дакел на име Тами, който ѝ е голяма радост и обича дългите разходки. „Малък приятел, но винаги готов за приключения,“ каза тя с усмивка.

– И не ми липсва нищо, – продължи Мира. – Да, вечер като седна в хола на голямата къща, понякога си мисля: „Ето, сега можеше да има някакви внуци, да щъкат наоколо, да шумят.“ Но това е само кратко въображение. В действителност не изпитвам болка, че не е така. Животът ми е пълнокръвен, срещам се с хора, които са ми приятни, имам каузи, които подкрепям, макар и не винаги публично. Чета много. Чета поезия и философия. Поддържам и градината си. Наскоро открих едно ново занимание – започнах да пиша кратки есета за радостта от ежедневните неща. Знаеш ли, дребните детайли могат да бъдат толкова красиви…

Докато я слушах, имах чувството, че разговарям с някоя моя добра приятелка, въпреки значителната разлика във възрастта. Мира излъчваше топлина, спокойствие и една особена ведрина, която заразява. Накрая, когато си тръгвахме, тя ми каза:

– Ако някога усетиш, че си в задънена улица, помни: винаги имаме избор. Понякога тежък, понякога неприемлив за другите. Но имаме. Не се ограничавай само защото някой около теб смята, че така е „редно“.

Година след това вече бях променила много неща в собствения си живот. Започнах да отстоявам позициите си по-смело, да не се срамувам от собствените си желания. Влязох в нова връзка с мъж, който ме вдъхновяваше, а не ме притискаше. Започнах да обмислям дали някой ден бих искала дете, но този път без паника и без чувство за вина. Приех, че това е процес на вътрешно съзряване, а не „спринт“, в който трябва да вляза веднага, за да не изпусна „последния влак“.

С Мира все още се виждахме периодично – обменяхме книги, говорехме си за пътешествията ѝ. Един ден, точно преди нейния рожден ден, тя ме покани в къщата си. Бях любопитна – представях си, че е голяма и уютна, но когато пристигнах, надмина очакванията ми. Дворът беше пълен с цветя, имаше рози, далии, лалета (според сезона), добре поддържани чемшири. Къщата се намираше на спокойно място, оградена с жив плет, а вътре – просторни стаи, светлина, пастелни тонове, всичко поддържано с любов. Тами – дакелът, се затича към мен и заля с радостни подвиквания.

Мира ме разведе из стаите. Показа ми огромна библиотека, пълна с книги от всякакви жанрове – класика, съвременна литература, енциклопедии, поезия, даже комикси и албуми с картини.

– Това е моето убежище – сподели тя. – Понякога стоя тук часове наред, препрочитам любими пасажи, отбелязвам си мисли, които ме вълнуват. Да имаш собствени интереси е безценно, особено когато не искаш да изпадаш в самосъжаление.

– И никога не ти се иска тази къща да е пълна с детски гласове? – осмелих се да попитам.

– Никога не е прекалено тихо тук, – усмихна се тя. – Имам гости, приятели, ти си днес тук, кучето щъка насам-натам, слушам музика. А когато ми се приходи някъде, просто заключвам вратата и тръгвам. Виж, ако имах деца, може би щеше да е чудесно, може би щяха да ми носят радост. Но има хиляди начини да преживееш радост. Понякога те търсят, друг път ти ги търсиш, но в крайна сметка – животът е наш, за да го изживеем по свой избор.

Та ето така тази непозната, превърнала се в близка позната, ми показа, че изборите, които правим, са разнообразни и всички могат да бъдат „правилни“, стига да носят удовлетворение и да не вредят на другите. Мира наистина беше щастлива седемдесетгодишна жена, без деца, без усещане за пропуснати възможности. Напротив – тя смяташе, че е обиколила половината свят, че е преживяла две любовни истории – едната приключила зле, другата – чудесна, но кратка. И всичко това бе част от нейния колорит, неразделна част от нея.

Когато хората я питаха кой ще ѝ даде чаша вода на старини, тя винаги имаше готов отговор: „Ще си платя за нея, ако трябва, но не приемам за даденост, че децата са длъжни да се грижат за родителите. Те имат свой път. Ако пожелаят да помагат, прекрасно, но това не е причина да бъдат създавани. Човек не може да иска да притежава дете като ‚гаранция‘ за бъдещето си.“

А дали съм съгласна с нейния възглед за живота? Не на сто процента. Аз все пак усещам, че в мен има желание някой ден да стана майка, да дам обич и грижа на едно дете. Но престанах да гледам на този избор като на нещо задължително, което „трябва да направя“, за да се чувствам „пълноценна“. По-скоро го виждам като възможен, но не и като единствен. И съм благодарна на тази среща с Мира, защото ми показа алтернативна гледна точка, в която липсва каквато и да е следа от угризение или недоволство.

Може би някои от четящите тези редове ще се възмутят: „Как така да не искаш да имаш деца? Та това е смисълът на живота!“ Мира изобщо не се караше с такива хора. Тя само се усмихваше и отвръщаше: „Всеки с неговия смисъл. Моят е друг, твоят е различен. А животът може да има стотици смисли в зависимост от душата, която го живее.“

И когато си спомня за седемдесетгодишната жена, която изглеждаше като на шейсет, без капка преувеличение, когато си представя сиянието в очите ѝ и спокойствието, изписано на лицето ѝ, аз усещам топлина. Разбирам, че нашата земя е голяма поляна, пълна с хиляди цветя – различни цветове, видове и форми. Едно е роза, друго е лале, трето – полска маргаритка. Всички са красиви, стига да се развиват на подходящото за тях място и да не се сравняват постоянно едни с други. Същото важи и за хората. Едни цъфтят като родители, други – като творци, трети – като пътешественици. Важното е да цъфтиш, да се разтваряш към слънцето, а не да се свиваш в страх, че някой може да те сочи с пръст.

В заключение ще кажа следното: Ако някога отново се срещна с Мира, ще ѝ благодаря лично за това, че несъзнателно е станала мой учител. Един случаен учител, който в болничен коридор ми разказа историята си и с този свой разказ преобърна някои мои вкоренени представи. Всеки от нас може да бъде Мира за някой друг – понякога най-обикновено споделяне на личния опит или убеждения може да даде кураж и друг път на хората около нас. Колкото до въпроса „Съгласни ли сте с този възглед за живота?“ – аз вече не деля нещата на „съгласен – несъгласен“. По-скоро ценя факта, че възгледите могат да са различни, а истински важното е да сме добри едни към други и да се подкрепяме, дори в различието си.

Мира е избрала да няма деца и е щастлива. Други – да имат по две, три, четири деца, и също са щастливи. Трети раждат на млади години, четвърти – когато прехвърлят четирийсет, някои – никога. И въпреки това могат да живеят пълноценно, стига да не се оставят на угризенията и чуждата преценка. По-важно е да следваш своя вътрешен глас и да уважаваш избора и на другите.

В крайна сметка, щом аз лично видях Мира – седемдесетгодишна, без деца, уверена, спокойна, елегантна, с живот, изпълнен с приятелства, забавления, пътувания, култура – мога да кажа само „Евала“. Тя е доказателство, че няма универсално задължително правило за щастие.

И да, когато наближава сетният ден, когато ни трябва чаша вода – не е задължително да сме я заслужили, защото сме се „отблагодарили“ на живота с поколение. Понякога тази чаша вода може да дойде от добър съсед, от приятел, от човек, комуто плащаме, от социални грижи, или пък от нечие добро сърце. А ако имаме деца и те ни помагат – великолепно! Но това не е гаранция.

Затова – нека всеки намери своя път. И да не забравяме, че е възможно да сме щастливи дори по начин, който изглежда „нетипичен“ за повечето. Животът е един – заслужава да бъде изживян така, както усещаме, че ни подхожда. И от момента, в който срещнах Мира, аз вече знам, че ми е позволено да мечтая и да действам извън наложените клишета. Това ми носи вътрешна свобода. И силно се надявам повече хора да си позволят същото.