Лариса намери портфейл с голяма сума пари и с телефонен номер вътре. Тя реши да се обади на този номер, но не очакваше такъв обрат
Лариса обичаше да прави съботни разходки по улиците рано сутрин. Харесваше ѝ да остава насаме със себе си, сякаш да чуе тракането на белия кон, на който един ден щеше да дойде нейният принц.
Щом излезе от двора, Лариса едва не настъпи дебело портмоне. Тя го вдигна и надникна вътре: вътре имаше огромна сума пари. Веднага започна да си представя какво би направила с тази „печалба“. Но скоро я връхлетя осъзнаването, че човекът, който ги е изгубил, е работил за тях и най-вероятно е възнамерявал да ги използва за нещо важно и необходимо.
Парите трябваше да бъдат върнати — те принадлежаха на някой друг. Лариса реши да потърси собственика. А ако не успееше да го намери, щеше да замине в чужбина. За да открие някаква следа, тя прегледа съдържанието. Единственото, което намери, беше листче с телефонен номер. Знаеше, че едва ли е на човека, когото търси, но все пак се обади. Отговори мъж.
Оказа се, че собственикът на портфейла е негов стар приятел. Цялата налична информация беше името Алексей и фамилията Семьонович. В телефонния указател в интернет се оказаха шест души със същото име. Двама реагираха с глупавия въпрос колко пари е намерила. Четвъртият призна, че не я познава. Петият Семьонович бил в командировка и така и не получи съобщението. „Ще почакам още два дни“ — реши тя.
В крайна сметка се обади последният Семьонович. Той точно описа и външността на изгубения портфейл, и какво имало вътре. С искрена благодарност Алексей се опита да го прибере в джоба си, но Лариса настоя да преброи парите.
На следващата вечер Алексей и Лариса гледаха заедно футболен мач. По едно време Алексей ѝ каза, че е много нежно момиче. После тръгна към гарата, за да посрещне племенника си и да го закара на село при родителите.
Лариса остана у дома през целия уикенд, очаквайки обаждане от Алексей. В мислите си се питаше: „Защо му съм нужна? Защо трябва да ме обича така, както аз него? Каза, че ще се обади, но едва ли мисли за брак.“
Вечерта прозвъня дългоочакваният телефон.
— Лариске, прости, но не успях да се свържа. На такива места рядко има интернет, а и обхватът беше слаб. Но тук цъфти невероятен люляк — ще те изненадам с такъв букет.
Сълзите на Лариса секнаха.
Съседите отгоре не се вълнуваха дали тя плаче или се радва. Те пуснаха силната си бормашина.
— Ще кажа всичко, което ми е на сърце! — възмути се тя. — Десет минути след полунощ!
Тя изкачи два етажа по стълбите и натисна звънеца. Вратата се отвори. В миг я обгърна облак от опияняващия аромат на люляк.
— Лариса! Ти си! — извика Алексей, едва не изпускайки бормашината от ръцете си.