Намерих момиче на улицата, никой не я търсеше, затова я отгледах като свое дете

Понякога съдбата поднася такива изненади, че цял живот се чудиш как изобщо се е случило всичко. И до днес помня онзи мрачен октомврийски ден, когато се прибирах от пазара в съседното село. По онова време автобусите бяха кът, та се наложи да вървя пеша, тихомълком ругаейки разбития път и тежките торби с картофи.

На четиридесет и две години живеех сама, ако не броим оранжевия котарак Барсик, който честно казано повече приличаше на малка пухена възглавница с нахална муцунка. След развода нито личният ми живот, нито отношенията с децата ми потръгнаха. Работех в селската библиотека, вечер плетях чорапи и гледах сериали — съвсем обикновен живот на една жена от провинцията.

Тъкмо се чудех дали имам сили да помъкна тези проклети торби до вкъщи, когато я забелязах. Малка фигурка по тънко яке, седнала под стария дъб, с прибрани колене. Отначало дори си помислих, че ми се привижда — кой с всичкия си би оставил дете само между двете села в такова време?

— Момиче, на кого си? — подвикнах, приближавайки се.

Тя вдигна глава — бледичко личице, изплашени очи, безмълвна. Само се сгуши още повече.

— Изгуби ли се? Къде са ти родителите?

Мълчание. Единствено устните ѝ потрепераха.

— Господи, съвсем си премръзнала! — оставих торбите и седнах до нея. — Аз съм Татяна Ивановна. А ти как се казваш?

— С-Соня — прошепна едва доловимо.

— Соня, искаш ли да дойдеш у нас? Ще ти направя топъл чай, ще се стоплиш, а после ще разберем откъде си.

Тя плахо кимна, а аз, грабвайки торбите с едната ръка, хванах ледената ѝ малка ръчичка с другата. Така тръгнахме — аз, пъшкайки под тежестта на картофите, а тя ситнейки до мен като врабче.

Щом се прибрахме, първата ми работа беше да я увия в одеяло, да включа печката и да сложа чайника. Барсик, който обикновено беше равнодушен към гости, веднага скочи в скута ѝ и замърка като трактор.

— Виж го ти, харесал те е — усмихнах се, вадейки бисквити. — Иначе е доста капризен, не отива при всеки.

Соня плахо го погали, а аз забелязах как раменцата ѝ се поотпуснаха.

— Соня, на колко години си?

— На пет… май.

— А фамилията си знаеш ли? Или къде живееш?

Тя поклати глава, а в мен се сви нещо. Нещо тук хич не беше наред.

Тази вечер ѝ дадох супа и питки (благодарение на навика ми да пека предварително), сложих я да спи в моята стая, а аз се настаних на дивана в хола. Цяла нощ не можах да мигна — обадих се в полицията, в администрациите на съседните села, но никой не беше съобщавал за изчезнало дете.

Минаха седмица, после още една. Соня полека се отпусна, започна да се усмихва, особено когато ѝ четях приказки преди лягане. Но не помнеше — или не искаше да помни — как се е озовала на пътя.

Когато служителката от детска педагогическа стая пак вдигна рамене, разбрах — трябва да взема решение. В сиропиталище ли? При самата мисъл ми се повдигаше.

— Соня — извиках я една вечер, когато тя рисуваше на масата с изплезен език от старание. — Искаш ли да живееш при мен? Завинаги?

Тя спря, стиснала молива, после вдигна очи:

— Може ли?

— Може. Ще бъдеш моя дъщеря.

— А Барсик може ли да остане и той?

Изсмях се:

— И Барсик също.

Тя слезе от стола, приближи се до мен и изведнъж ме прегърна силно. Докато галех косата ѝ, си помислих — каквото ще да става. Някак ще се оправим.

После, разбира се, започнаха ходенията по институции, събиране на документи, проверки. Но това е друга история.

Помня първия учебен ден сякаш беше вчера. Соня се беше вкопчила в ръката ми, все едно я водеха в клетка с тигри, а не в първи клас. Новата ѝ рокличка на точки, белите панделки, които цял час се мъчех да направя симетрични — всичко си беше по протокол.

— Мамо, а ако не се справя? — прошепна тя, когато наближихме училището.

Това „мамо“ още тогава стопли сърцето ми. Тя ме нарече за пръв път така преди месец, когато бях с четиридесет градуса температура, а тя ми донесе чаша чай, разливайки половината по пътя.

— Разбира се, че ще се справиш — клекнах пред нея и ѝ оправих панделката. — Ти си ми умница.

— Ами ако ми се присмиват? — отпусна поглед надолу.

Знаех за какво говори. В селото всички се познават, а историята с „намереното“ дете вече имаше десетина версии, една от друга по-абсурдни.

— Знаеш ли какво? — извадих от чантата си едно малко тефтерче с котенца на корицата. — Ето, дръж. Ще си записваш в него всичко интересно, което научиш днес. И довечера ще ми разкажеш. Съгласна?

Тя кимна, притисна тефтерчето към гърдите си и продължихме нататък.

Първите месеци бяха трудни. Соня се стараеше, но математиката ѝ куцаше. А в часовете по рисуване сякаш се преобразяваше — кроткото момиче се превръщаше в съвсем друг човек, щом хванеше моливите.

— Татяно Ивановна, може ли да останете за минутка? — повика ме веднъж след родителска среща учителката по рисуване, Марина Петровна.

Изопнах се — обикновено учителите не те задържат просто ей така.

— Соня има невероятен талант — извади тя един албум. — Вижте това.

На листа беше изобразен пейзаж — нашата улица през есента. Но така, както тя я виждаше! Всяко листенце, всяка локва, отразяваща небето…

— Трябва да развие таланта си. В районния център има школа по изкуство…

Въздъхнах. Художествена школа означаваше пари. А със заплата в библиотеката едва връзвахме двата края.

— Ще помисля — отвърнах.

Тази вечер, докато Соня си пишеше домашното, а аз готвех, се почука на вратата. На прага стоеше съседката ни, баба Зина.

— Танче, заповядай… — подаде ми една торба. — Тая година ябълките са много, на момичето ѝ трябват витамини. И малко малиново сладко.

Застанах в смущение:

— Ама, Зинаидо Николаевна, недейте…

— Вземи, вземи — махна с ръка. — И още нещо… Аз понякога чистя апартаменти в града. Ако искаш, мога да те препоръчам. Плащат добре.

Така започнаха моите „черни“ уикенди — два пъти в месеца ходех в града да чистя. Соня оставаше при баба Зина, която я учеше да пече пайове и ѝ разказваше истории.

До края на първи клас бяхме събрали достатъчно, за да запишем Соня в художествената школа. Вярно, пътуваше с два автобуса, но не се оплакваше.

Проблемите започнаха в прогимназията. Пубертетът си е пубертет, а на всичкото отгоре ги имаше и вечните ѝ въпроси за миналото.

— Защо са ме оставили? — попита една вечер, докато пиехме чай. — Нима съм била лоша?

Сърцето ме сви.

— Соня, виж…

— Не, ти виж! — скочи тя, събаряйки чашата. — Всички нормални хора знаят кои са родителите им! А аз… аз съм никоя! Някаква си намерена!

— Престани!

— Какво, истината ли те боли? — излетя от кухнята и тресна вратата с такава сила, че мазилката се ръсна.

Барсик, вече стар и още по-наедрял, се шмугна под дивана.

Не тръгнах след нея — знаех, че няма смисъл. В такива моменти трябва да се остави да се успокои. Седнах в кухнята, машинално изтривайки разлятия чай, и се питах — дали не сбърках нещо? Може би тогава трябваше…

Вратата се тръшна отново. Скочих — беше почти десет вечерта.

— Соня!

Мълчание.

Наметнах яке и излязох. Навън ръмеше дъжд, всяка втора улична лампа не работеше. Къде ли можеше да отиде?

Пробягах нашата улица, после следващата. Проверих площадката — празна. В главата ми се въртяха ужасни картини — маниаци, катастрофи, кучета…

Накрая я намерих на старото гробище — седнала на пейката до гроба на баба Зина, която беше починала преди година.

— Соня…

Тя вдигна глава — измокрена, зъбите ѝ тракат.

— Извинявай — прошепна. — Не исках да…

Мълчаливо си свалих якето, метнах го на раменете ѝ и седнах до нея.

— Знаеш ли — казах след дълго мълчание, — когато те намерих, си мислех: „Е, ще остане малко и ще си тръгне. В сиропиталище или при роднини, ако се намерят.“ Но после… после ти започна да драскаш разни рисунки по тапетите…

— Това бяха еднорози! — възрази тя през сълзи.

— Да, особено онзи лилавият, с три опашки — усмихнах се. — И аз разбрах, че няма да те пусна. Защото си моя. Не по кръв, а по сърце. И не ме интересува кои са ти истинските родители. За мен истинска си ти.

Тя се притисна в рамото ми и се разрида. Седяхме така, може би десетина минути — измокрени, премръзнали, но сякаш… пречистени.

— Мамо — проговори тя, докато се прибирахме, — мога ли да пребоядисам стаята си? В лилаво?

— В оня лилав нюанс или в розовеещия?

— Не знам — сви рамене. — Да пробваме и двата?

Следващия уикенд изкарахме в боядисване. Така и не разбрах точно кой нюанс се получи, но Соня беше щастлива.

На петнадесет години вече знаеше, че иска да стане художничка. Картините ѝ редовно печелеха награди от окръжни конкурси, а една дори замина за областна изложба.

— Мамо, виж! — влетя веднъж вкъщи, развявайки някаква хартия. — Поканиха ме на майсторски клас в художественото училище! В града, за цяла седмица!

Усетих как ме свива стомахът. Една седмица в града — квартира, храна, материали…

— Чудесно — насилих се да се усмихна. — Кога?

— След месец! — тропна на дивана до мен. — Представяш ли си, ще има истински художник от Москва! И ще ни учат да рисуваме с маслени бои!

Същата вечер извадих „скритите пари“ — малкото, което бях отделила за бъдещото ѝ кандидатстване. Пресметнах — трябва да стигнат. Пък другото ще го измисля.

Тази седмица промени всичко. Соня се върна различна — по-зряла, с искрящи очи и твърдото намерение да кандидатства в художественото училище след осми (девети) клас.

— Ами училището? — смаях се аз.

— Ще държа изпити като частен ученик! Учителят каза, че имам всички шансове да вляза с държавна издръжка. Представяш ли си?

Представях си. Представях си как тя ще се премести в града, а аз ще остана сама в тази къща, всеки ъгъл от която попива спомените ни. Как ще чакам писмата ѝ и редките ѝ прибирания през уикенда.

— Мамо — седна тя до мен и хвана ръката ми. — Няма да си отида завинаги. Ще се връщам всеки уикенд. А после ще се върна напълно — да открия тук школа по изкуства за деца. Ще видиш!

Погледнах я — нито дете, нито възрастна. Упорито вдигната брадичка, очи, които леко позеленяват, когато е притеснена. Моето момиче. Кога порасна?

— Добре — казах. — Но при едно условие.

— Какво?

— Ще ми пращаш всичките си творби. Искам първа да виждам шедьоврите ти.

Тя се засмя и ме прегърна силно.

Тази вечер дълго не можах да заспя. Излязох на верандата и седнах на старата пейка. Някъде далече лаеха кучета и се носеше аромат на узрели ябълки от двора на баба Зина. Странно нещо е животът — върви си по обичайния път и изведнъж — бам! — и всичко се променя заради една-единствена среща на пътя, едно решение, един миг…

— Мамо, защо не спиш? — излезе Соня, увита в одеяло. Седна до мен и отпусна глава на рамото ми.

— Просто си мислех.

— За какво?

— За това колко бързо порасна.

Мълча няколко секунди, после рече:

— Понякога си мисля — ами ако беше подминала онзи ден? Или ако бях била другаде?

— Не знам — прегърнах я през раменете. — Явно така е било писано.

Седяхме на верандата до сутринта, чертаехме планове и си припомняхме миналото. На следващия ден започнах да събирам документите за явяване на изпити като частен ученик.

Подготовката ѝ за кандидатстване стана наше общо дело. Аз работех на две места, тя учеше до късно, готвейки се за изпитите. Понякога имахме чувството, че няма да издържим. Но издържахме. Тя влезе.

Времето в града промени Соня. Разтвори крилете си — нови приятели, изложби, творчески вечери. Първата година ми се обаждаше всеки ден, после — по-рядко, но винаги пращаше снимки на работите си. Аз ги разпечатвах и закачах по стените — създадох си цяла галерия.

Без нея къщата изглеждаше някак ненормално тиха. Дори Барсик, вече съвсем стар, обикаляше стаите унило, сякаш търсеше някого.

— Мамо, само недей да се тревожиш — каза ми веднъж по телефона. — Но мисля, че намерих начин да науча нещо за миналото си.

Всичко в мен се сви.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли якето, с което бях тогава? Още ли го пазиш?

Разбира се, че го пазех. Малкото синьо якенце лежеше на дъното на скрина, заедно с други скъпи спомени.

— В хастара има етикет на шивашко ателие. Намерих го — още работи! Може и да помнят кой е поръчал якето?

Мълчах, без да знам какво да кажа. От една страна, разбирах желанието ѝ да знае истината. От друга…

— Мамо? Там ли си?

— Да, скъпа. Просто… сигурна ли си, че искаш да го узнаеш?

Тя замълча, после тихо каза:

— Трябва да затворя вратата. Иначе винаги ще остане полуотворена.

Извадих якето. Още миришеше на нафталин и, странно, на ябълки — сигурно от това, че го държах в скрина до бурканите със сладко.

Седмица по-късно Соня се прибра — слаба, с тъмни кръгове под очите.

— Е? — попитах, докато я настанявах на масата и ѝ наливах чай.

— Нищо — поклати глава. — Ателието е сменяло собствениците няколко пъти, нямат стари тетрадки с поръчки. Пълен тупик.

Изведнъж се разплака — за пръв път от много години насам.

— Знаеш ли кое е най-абсурдното? Дори не знам какво точно исках. Да ги намеря? И после какво?

Прегърнах я и я погалих по гърба:

— Мило мое…

— Не, сериозно — изтри сълзите си. — Представи си, че бях ги открила. Какво щях да кажа? „Здравейте, аз съм онова момиче, което изоставихте преди години. Как сте?“…

Иронично се подсмихна:

— А после в автобуса си мислех — те загубиха, не аз. Те изпуснаха възможността да ме видят как раста, как рисувам първите си картинки, как влизам в училище… А ти — ти беше до мен през цялото време. Ти си истинската майка, не тази, която ме е родила.

Мълчах, защото гърлото ми беше свито на топка.

— Помниш ли деня, в който ме намери? — попита тя изведнъж.

— Разбира се.

— Аз помня повече, отколкото съм казвала. Помня как ме извадиха от колата и ми казаха да почакам… Седях там почти цял ден, докато не дойде ти.

Приближи се до прозореца:

— Знаеш ли какво разбрах? Понякога хората излизат от живота ти, за да се появят другите — истинските.

Две години по-късно Соня организира първата си самостоятелна изложба. Отидох в града, издокарана и развълнувана, с букет диви цветя — нейните любими.

Галерията беше пълна с хора. Елегантно облечени дами, господа в скъпи костюми, брадати художници — всички обсъждаха картините на моето момиче. Аз обикалях от творба на творба, а сърцето ми беше на път да се пръсне от гордост.

— А ето го и главният герой на вечерта! — чу се глас зад мен.

Обърнах се — възрастен мъж със сребриста коса в туидено сако ми подаде ръка:

— Вие сте майката на София, нали? Аз съм нейният преподавател по живопис. Знаете ли, дъщеря ви има невероятна дарба — вижда душата на нещата.

„Моята дъщеря“ — колко прекрасно звучеше това!

— Мамо! — Соня си проби път през тълпата към мен. — Хайде, искам да ти покажа нещо.

Заведе ме в дъното на залата, пред една голяма картина. Замръзнах.

На платното видях нашия стар път — същия онзи, разбит, с дълбоки тракторни коловози. Огромният дъб, когото наричахме „дядото“, се беше разперил с изкривените си клони. А под него — две фигури: аз, с торби за пазар (Боже, тя дори беше запомнила смехотворния ми зелен шлифер!), и мъничката Соня в онова синьо якенце. Държахме се за ръце, а около нас танцуваха червени листа. И най-удивителното — през сивите облаци се процеждаше златист лъч светлина, точно както в онзи ден. Аз дори не го помнех, но тя — тя го беше запечатала.

— Казва се „Срещата“ — промълви Соня тихо. — Харесва ли ти?

Загледах се в картината и пред очите ми мина целият ни живот — първите стъпки, първите радости и огорчения, възходи и падения, караници и сдобрявания… Двайсет и пет години, преминали като един миг.

— Благодаря ти — прошепнах.

— На теб благодаря — прегърна ме силно. — За всичко.

Тази вечер седнахме в малката ѝ квартира, хапнахме торта и си говорихме за какво ли не. На стената висеше снимка на Барсик — беше починал миналата зима, тихичко, в съня си.

— Между другото — разбърза се Соня, — имам новина. Помниш, че говорих за школа по изкуства в нашето село?

Кимнах.

— Ами, кандидатствах за грант. И… — спря за миг — одобриха ме! Можеш ли да повярваш? Сега ще си имаме наша школа!

— В нашето село? — не можех да повярвам.

— Защо не? — сви рамене. — Там също растат деца, и на тях им трябва изкуство. А и… — погледна ме хитро — някой трябва да се грижи за теб на стари години.

— Ах, ти! — замахнах шеговито с една кърпа.

Тя ловко се дръпна, смеейки се:

— Само че първо трябва да стегнем къщата. Верандата съвсем се е разскърцала…

— И оградата е крива — добавих.

— А дворът се е запуснал…

Спогледахме се и избухнахме в смях. Толкова планове, толкова надежди!

А картината „Срещата“ сега виси в хола ни. И всеки път, когато я погледна, си мисля колко е чудно подреден животът — понякога просто трябва да не подминеш, за да намериш най-важното.