Ожених се на 22 за жена с дете. Нека моята история ви бъде урок

Искам да ви разкажа моята история. Може би някои ще послужи за урок, на останалите просто ще им е интересно, надявам се. Моля за извинение, няма да назовавам имена.

Ожених се на 22 години, взех, така да се каже за комплект – веднага се сдобих с жена и дъщеря (жена ми вече имаше момиче на 2 години). Не, грешно съм го написал. По-скоро те взеха мен – взеха ме, нахраниха ме, стоплиха ме, обичаха ме.

Веднага поисках да осиновя дъщеря си, тъй като баща й не беше посочен в нейния акт за раждане, но съпругата беше против. Тя каза, че има време за всичко. Не спорих, макар че трябва да призная, че бях озадачен.

Нейната история е стара като света. Млада, наивна, влюбена, забременяла, родила, нещастният баща изчезнал в мъглата.

Веднага приех момичето за своя дъщеря. Но как би могло да бъде иначе?! Детето на моята любима жена е моето дете! Няма как да бъде иначе, който каквото ще да казва.

Година и половина след сватбата жена ми ми даде просто кралски подарък: роди ми син! Всичко беше идеално! Имах дъщеря, имах син, съпругата е умна, красива. Какво друго му трябва на човек, за да бъде щастлив?

И както си мислех, че щастието вече е пълно, се оказа, че Бог ме обича повече, отколкото заслужавам. Две години след раждането на сина си, съпругата ми роди още една дъщеря! Хора, бях готов да тичам из града и да викам на всички и всичко какъв щастлив човек съм! Имам син и две сладки дъщери.

Най-голямата дъщеря по това време вече беше почти на шест години. Привързано момиче, помощник във всичко, между другото, от първите дни, когато ме нарече татко, както се оказа по-късно, тя ме смяташе за свой (в смисъл, биологичен) баща. Разбираемо е, колко помни дете на 2 години? Тя винаги си мислеше, че аз съм нейният татко.

Няколко пъти понечих да й кажа истината, но жена ми ме спря – „За всичко си има време!“ И тогава, когато тя стана на шест години, жена ми внезапно ме попита дали все още искам да осиновя момиче, на което получи уверен и твърд отговор: Да, искам, откога чакам!

Оформихме документите, бащиното име беше сменено на моето. По-късно попитах жена си защо не се е съгласила на това преди? Знаете ли какво отговори тя? Че се е страхувала! Страхувала се, че няма да живеем заедно, ще се разведем, страхувала се, че ако тя роди деца от мен, ще променя отношението си към най-голямата, страхувала се от всичко.

Отначало се ядосах, а след това се замислих, че и аз бих се страхувал. Веднъж вече е била предадена, как може веднага да повярва? Мирът в къщата се завърна.

Оттогава минаха много години. Най-голямата дъщеря вече е на 19, синът е на 16, най-малкият е на 14. Най-голямата учи в университет. Тя е моята гордост, много умно момиче.

Но най-важното от историята предстои.

Беше през пролетта, в разгара на сесията. Случи се неочакваното! Веднъж голямата дъщеря дойде за уикенда. Ние живеем в малък град, тя учи в големия на около час с автобус от нас. Прибира се всеки уикенд.

Пристигна в петък вечерта и с майка си правят нещо в кухнята. Изведнъж чувам разговор от кухнята. Заглушено, вероятно за да не чувам. От дете имам лошо зрение, но чувам добре, чувам много добре, дори понякога това, което не трябва да чувам .

Дъщерята сподели, че от два месеца на автобусната спирка я чака някакъв мъж. Просто стои наблизо и я гледа, докато тя се прибира към вкъщи. Веднага скочих от дивана. Момичето е красиво, а перверзните глупаци са много.

Накратко, обадих се на шефа, предупредих, че ще закъснея в понеделник сутринта. Уикендът свърши и в понеделник отидох да изпратя дъщеря си в автобуса, за да видя този чичко! И го видях!

Щом го видях, коленете ми изтръпнаха: нямаше нужда от ДНК тест, за да разбера, че въпросният мъж беше истинският й баща.

Една седмица с жена ми бяхме на тръни. В петък се срещнах с дъщеря ми, този „другар“ не се появи. А в 19 часа това недоразумение дойде у нас!

Още от прага каза: „Здравей, дъще, аз съм твоят баща!“

Какъв татко си ти… Къде беше, когато едно 18-годишно момиче с бебе на ръце остана без стотинка, когато семейството й се отвърна от нея. Къде беше, когато тичах до болницата с 3-годишно бебе на ръце в 2 през нощта, тя имаше температура 40, задушаваше се, а всички линейки бяха заети.

Дъщерята беше в шок, съпругата ми полусъзнание, а аз имам едно желание: да разкъсам този изрод на малки парчета и да свърша разговора дотук! Но…

Дъщеря ми се обърна към мен и попита: „Татко, истината ли казва? Не си ли ти мой баща“

Не намерих нищо по-умно от това да кажа: „Роден, но не биологичен!“ Знаете ли какво направи дъщеря ми? Дойде и ме прегърна! Прегърна ме както в детството, обви ръце около врата й и прошепна в ухото ми: „Ти си моят баща! ЕДИНСТВЕНИЯТ!!!“

Последният път, когато плаках, беше, когато бях на 20, погребвах баща си. Плачех, но по различен начин. А тук ме боде в очите, усещам как сълзите се търкалят по бузите ми и е срамно, и е толкова хубаво от осъзнаването, че това е твоето съкровище и тя няма нужда от друг баща! И няма значение чия кръв тече в нея, това е МОЯТА ДЪЩЕРЯ и това е! И пред закона, и пред добрите хора, и пред Бога!

Този „татко“ го изпратихме с мир, дъщерята дори не искаше да говори с него, не слушаше обясненията му. Майка й някога, преди 19 години, също никой не я беше чул.

Защо разказах тази история? Момчета, не се страхувайте да се ожените за жена с дете. Всяко дете има нужда от баща, от бащина подкрепа, от здраво рамо, от осъзнаване, че е под закрила и няма да го обидят, каквото и да се случи! Дори ако детето е достатъчно голямо, бъдете търпеливи и определено ще намерите общ език с него, само не настоявайте! Запомнете: ЗА ВСИЧКО СИ ИМА ВРЕМЕ.