Осиновихме 4-годишно момиче – месец по-късно тя дойде при мен и каза: Мамо, не вярвай на татко

Месец след като осинови Дженифър, тя ме погледна с широко отворени очи и прошепна: „Мамо, не вярвай на татко.“ Думите й отекнаха в съзнанието ми, когато започнах да се чудя какви тайни може да крие съпругът ми.
Погледнах надолу към малкото лице на Дженифър, забелязвайки тези големи, бдителни очи и срамежливата, несигурна усмивка, която носеше. След всички тези години на надежди, опити, чакане, ето я нашата дъщеря.
Ричард на практика сияеше. Не можеше да спре да я гледа, сякаш се опитваше да запомни всяка черта, всяко изражение.

— Погледни я, Марла — прошепна той с глас, изпълнен със страхопочитание. — Тя е просто перфектна.

Дадох му мека усмивка, ръката ми лежеше на рамото на Дженифър. — Тя наистина е такава.
Щяхме да изминем толкова дълъг път, за да стигнем до тук. Бяха прегледи при лекар, дълги разговори и безкрайна документация за осиновяване. Когато най-накрая се запознахме с Дженифър, нещо в мен просто… знаеше. Беше само на четири, толкова малка и толкова тиха, но вече се чувстваше като наша.

Изминаха няколко седмици, откакто официално осиновихме Джен, и решихме, че е време за малка семейна разходка. Ричард се наведе до нейното ниво, усмихвайки се топло. „Хей. Какво ще кажете да отидем да вземем сладолед? Искате ли?“

Дженифър го погледна, после вдигна поглед към мен, сякаш чакаше реакцията ми. Тя не отговори веднага, само кимна леко, притискайки се по-близо до мен.

Ричард се засмя тихо, въпреки че можех да доловя нотка на нервност в него. „Добре, сладоледът е. Ще го направим специално удоволствие.“

Дженифър остана близо до мен, докато излизахме. Ричард водеше, като от време на време поглеждаше назад и се усмихваше с надежда. Гледах го как се опитва да я измъкне, за да я накара да се почувства спокойна. Но всеки път, когато задаваше въпрос, Дженифър стискаше ръката ми малко по-здраво и погледът й се връщаше към мен.

Когато стигнахме до магазина за сладолед, Ричард се приближи до щанда, готов да поръча за нея. «Какво ще кажете за шоколад? Или може би ягода?» — попита той с ярък глас.

Тя го погледна, после отново ме погледна, гласът й беше едва шепот. — Ванилия, моля.

Ричард изглеждаше изненадан само за секунда, след което се усмихна. — Това е ванилия.

Дженифър изглеждаше доволна да му позволи да поръча, но забелязах, че тя почти не погледна към него, когато седнахме. Вместо това тя яде тихо, стоейки близо до мен. Тя наблюдаваше Ричард с предпазлив вид интерес, без да казва много, и аз се зачудих дали всичко това е твърде много за нея.

По-късно същата вечер, докато прибирах Дженифър в леглото, тя се вкопчи в ръката ми малко по-дълго, отколкото очаквах.

— Мамо? — прошепна тя с колеблив глас.
— Да, скъпа?

Тя погледна настрани за момент, после отново се обърна към мен, широко отворени и сериозни очи. — Не вярвай на татко.
Замръзнах, сърцето ми подскочи. Коленичих до нея, отметнах косата й назад. — Защо ще кажеш това, скъпа?

Тя сви рамене, но устните й се свиха надолу в тъжно леко намръщено лице. «Той говори странно. Сякаш крие нещо.»

Отне ми малко време да отговоря. Опитах се да запазя гласа си нежен. „Дженифър, татко те обича много. Той просто се опитва да ти помогне да се почувстваш като у дома си. Знаеш това, нали?“

Тя не отговори, само се сви малко по-плътно под одеялата си. Останах там, държейки ръката й, чудейки се откъде идва това. Може ли просто да е нервна? Може би приспособяването й беше по-трудно, отколкото си представях. Но когато погледнах малкото й сериозно лице, в мен се прокрадна леко безпокойство.

Когато най-накрая излязох от стаята й, намерих Ричард да чака до вратата. — Как се справи тя? — попита той с обнадеждено лице.

— Тя спи — отвърнах тихо, наблюдавайки изражението му.

— Това е добре. Той изглеждаше облекчен, но забелязах как усмивката му леко трепна. „Знам, че всичко е ново за нея. За всички нас. Но мисля, че ще се оправим. А ти?“
Кимнах, но не можах да се отърся от чувството, че думите на Дженифър отекваха в съзнанието ми.

На следващия ден, докато бърках пастата на котлона, чух гласа на Ричард да се носи от хола. Той говореше по телефона с нисък и напрегнат тон. Спрях, изтрих ръцете си в кърпа и се заслушах как думите му се носят в кухнята.

„Беше… по-трудно, отколкото очаквах“, каза той, гласът му едва надвишаваше шепота. „Тя е… проницателна. Дженифър забелязва повече, отколкото си мислех. Страхувам се, че може да каже на Марла.“
Усетих как сърцето ми бие учестено, умът ми препускаше да осмисля това, което бях чул. Дженифър може ли да ми каже? Кажи ми какво? Опитах се да се отърся от това, казвайки си, че трябва да има обяснение. Но докато слушах, пулсът ми само биеше по-силно.

„Просто… толкова е трудно да се пазят нещата в тайна“, продължи Ричард. „Не искам Марла да разбере… не и докато не е готово.“

Замръзнах, стиснала плота. Какво не трябваше да разбера? Какво би могъл да крие от мен? Напрегнах се да чувам, но тогава гласът му стана по-нисък и не можах да разбера останалата част от разговора му. Няколко мига по-късно той прекрати разговора и тръгна към кухнята.

Обърнах се отново към печката, умът ми се въртеше. Разбърках пастата с повече сила от необходимото, опитвайки се да се държа нормално, когато Ричард се намеси, изглеждайки доволен.

„Тук мирише добре“, каза той, обвивайки ръце около мен.

Усмихнах се насила, ръцете ми стискаха лъжицата. „Благодаря. Почти готово.“ Гласът ми прозвуча странно за собствените ми уши и усетих как усмивката ми помръкна, когато думите му отекнаха в главата ми: Страхувам се, че тя може да каже на Марла… Трудно е да пазиш нещата в тайна.

По-късно същата вечер, след като прибрахме Дженифър, не можах да се сдържам повече. Имах нужда от отговори. Намерих Ричард във всекидневната, преглеждайки някакви документи, и седнах срещу него, стиснал здраво ръце в скута си.

— Ричард — започнах с по-стабилен глас, отколкото го усещах, — чух те по телефона по-рано.

Той вдигна поглед, повдигна вежда, смесица от изненада и… нещо друго премина през лицето му. «О?» — каза той, явно хванат неподготвен. — Какво чухте?

Поколебах се, подбирайки внимателно думите си. „Чух те да казваш, че Дженифър може… да ми каже нещо. И че е трудно нещата да се пазят „в тайна“.“ Срещнах погледа му, сърцето ми се разтуптя. — Какво криеш от мен?

За момент той просто ме гледаше, а лицето му бе смесица от объркване и тревога. След това, когато разбирането просветна, изражението му омекна. Той остави документите си настрана и се наведе напред, като протегна ръката ми.

— Марла — каза той нежно, — не крия нищо лошо. Обещавам. Хващането му върху ръката ми беше топло, успокояващо, но не успокои възлите в стомаха ми.
— Тогава какво е? — прошепнах, едва успявайки да срещна очите му. — Какво не искаш Дженифър да ми каже?

Ричард си пое дълбоко въздух и лицето му се разля в смутена усмивка. „Не исках да разбереш, защото… добре, планирах изненада за рождения ден на Дженифър. С помощта на брат ми.“ Той стисна ръката ми, изглеждайки леко смутен. „Исках това да е голяма работа, специален първи рожден ден с нас.“

Премигнах, в началото не разбирайки думите му. — Парти изненада? – попитах бавно, докато напрежението в гърдите ми намаля малко.

Той кимна. «Исках да е идеално за нея. Мислех, че можем да й покажем колко ни е грижа. Че тя вече е част от нашето семейство.» Той се усмихна, изглеждайки малко облекчен. „Знаех, че Дженифър може да каже нещо и се притеснявах, че ще развали изненадата.“

Заля ме вълна от облекчение, въпреки че изпитвах странна болка от вина. Тук си представях… е, дори не знаех какво си представям. „Ричард“, прошепнах аз, навеждайки глава, „Много съжалявам. Просто… помислих, че нещо не е наред.“

Той се засмя тихо, докосвайки палеца си по ръката ми. «Хей, всичко е наред. Разбирам. И двамата просто се опитваме да се приспособим.»
Кимнах, опитвайки се да прогоня съмненията, които ме бяха обзели. „Мисля, че Дженифър просто… защитава“, казах, опитвайки се да обясня. „Тя не знае какво да очаква и когато ми каза да не ти се доверявам… предполагам, че просто ме хвана.“

Ричард кимна замислено. «Тя е чувствително дете. Мисля, че все още намира своя път.» Той ме погледна със сериозно изражение. „Просто ще трябва да се уверим, че тя се чувства в безопасност и обичана. И тримата.“

На следващата сутрин, докато гледах как Ричард нежно помага на Дженифър да избере зърнената си закуска, почувствах как сърцето ми леко се повдига. Той я погледна с толкова много търпение и въпреки че тя едва вдигна поглед, виждах как доверието между тях бавно се изгражда.
Приближих се и се присъединих към тях на масата, ръката ми лежеше на рамото на Дженифър. Тя ме погледна със спокойни очи и лека усмивка пропълзя по лицето й. Сякаш усещаше новия мир между нас, сякаш някакво неизказано безпокойство най-после бе изчезнало.