СВЕКЪРВА МИ ИЗЛИЗАШЕ НАВЪН ВСЕКИ ЧЕТВЪРТЪК И СЕ ВРЪЩАШЕ С УЖАСНА МИРИЗМА – ПОБЕЛЯХ, КОГАТО РАЗБРАХ ПРИЧИНАТА

Казват, че никога не опознаваш истински някого, докато не заживееш с него. Мислех, че познавам свекърва си, но всичко се промени, когато реших да я проследя. Това, което открих, не беше просто тайна — беше тиктакаща бомба, която застрашаваше спокойствието в дома ни.

Допреди това животът ми беше напълно предвидим, облян в утехата на обичайната рутина. Работех като фрийланс графичен дизайнер, което ми даваше гъвкавост — прекарвах по-голямата част от дните вкъщи и все пак изкарвах приличен доход.

Съпругът ми, Зандър, прекарваше дълги часове в адвокатската кантора, където работеше, затова в повечето случаи бях сама у дома. Всичко вървеше спокойно, докато свекърва ми Корделия не се нанесе при нас преди три месеца.

След като съпругът ѝ почина, тя ни се обади късно една вечер, гласът ѝ трепереше:

– Олив, скъпа… Не знам как да се справя сама. Къщата е празна, самотна… просто имам нужда да съм сред семейството.

Погледнах Зандър, а той кимна загрижено. Съгласихме се да я приютим — това беше правилното нещо за жена, току-що загубила партньора си от 40 години. Но от самото начало нещо не беше наред.

Корделия винаги е била малко странна, но сега поведението ѝ беше непредвидимо. Всеки четвъртък излизаше рано сутрин и се връщаше късно вечер с ужасна миризма по дрехите — нещо развалено и влажно, напомнящо гниене. Тя се просмукваше в атмосферата и не ми даваше мира.

– Мамо, къде беше днес? – попита я Зандър в един четвъртък вечер, докато тя се промъкна в кухнята, отбягвайки погледите ни. Аз стоях до котлона, преструвайки се, че бъркам супата, и се опитвах да не се намръщя от миризмата.

– О, просто се видях със стари приятели – отвърна тя, замахвайки небрежно с ръка. Усмивката ѝ обаче беше пресилена и съвсем неубедителна.

– Всеки четвъртък? – подхвърлих уж небрежно. – Доста активен социален живот.

Корделия се спря за миг, погледна ме по-дълго от обичайното, после сви рамене: – Срещаме се редовно. Добре е за душата, да наваксваме със старите познати.

Но тази миризма… сякаш беше лазила по каналите. Пропиваше всичко, остра и гнила, и ме караше да се питам какво точно прави.

Една сряда вечер не издържах повече. Събудих Зандър: – Сериозно ли вярваш на тези истории?

– Какви истории? – отвърна той сънливо.

– Това, че майка ти „се среща с приятели“ всеки четвъртък. И онази миризма, Зандър… не е нормално.

Той въздъхна: – Може би просто преживява мъката по свой начин, Олив. Всеки се справя различно.

Стиснах зъби: – И по какъв начин? Чрез ровене в боклука?

Той се изкикоти полузаспал: – Остави я. Най-вероятно не е нищо важно.

Но не изглеждаше „нищо“. По-скоро приличаше на тайна и аз исках да разбера.

На следващия четвъртък се престорих на болна и реших да я проследя. Дебнех зад прозореца, надничайки през щорите като някой левашки детектив. Корделия излезе по обичайното време, с широкото си палто, стиснала здраво чантата си.

Вървях след нея с нужното разстояние, докато тя сви по улицата, после пак наляво и навлезе в алея, за чието съществуване дори не подозирах. Сърцето ми биеше лудо, докато крачех след нея.

Тя спря на ъгъла и се огледа, сякаш очакваше някого. Почувствах се още по-любопитна.

Мислех, че ще открия нещо невинно – вечерна сбирка на възрастни дами за плетки или дори бинго в някакво мрачно мазе. Но това, на което попаднах, изобщо не приличаше на безобидно забавление.

Корделия не се срещна с приятели. Тя продължи към най-западналия квартал в града и влезе в стара, полуразрушена сграда, която всеки момент можеше да рухне.

Поколебах се пред входа с прогнили дъски и графити, но поех дълбоко въздух и я последвах. Вътре се стелеше гъст дим, който полепна по кожата ми, а отдалеч се чуваше приглушена гълчава и смях.

Тогава го видях: нелегално казино, скрито в задната част, вонящо на застоял дим и кисела отчаяност. Мигащи светлини, тракане на покер чипове…

А в средата му – свекърва ми. Не „сред приятели“, а залагаща до последния си лев, вперила поглед в картите, с треперещи ръце при всеки залог.

Затаих дъх, залепена за стената, наблюдавайки я. Тя изглеждаше съвсем различна – повехнала, сякаш носеше тежестта на всички решения, които някога бе взимала. Устните ѝ мърдаха, но в шумотевицата не чувах и дума.

Гледах как ту печели малко, ту губи всичко. Изглеждаше обсебена, трепереща, с лице, белязано от безизходица и мания. Исках да я дръпна оттам, да я отведа у дома, но не можех да помръдна. Имах нужда да видя докъде ще стигне. Тя си тръгна чак късно вечерта, изглеждаше изцедена.

Проследих я надолу по улицата, вътрешно разкъсана между гняв и съжаление. Какво беше направила със себе си? И защо не ни беше споделила?

На следващата сутрин, докато закусвахме, не издържах. Тропнах чашата с кафе на масата малко по-силно от нужното: – Корделия, къде беше вчера?

Тя почти не вдигна поглед от купичката си със зърнена закуска: – Както казах, при приятели.

– Престани да лъжеш – възразих рязко. – Проследих те. Знам къде беше.

Лъжицата ѝ издрънча, а тя пребледня: – Проследила си ме?

Зандър се втренчи в нас с недоумение: – Какво става?

– Тя не е била с приятели, Зандър – казах, без да откъсвам поглед от Корделия. – Била е в нелегално казино и от това, което видях, го прави от доста време.

Лицето на Корделия се сгърчи и тя се разрида: – Съжалявам… всичко загубих. Нямах къде да отида. Затова ви се примолих да се нанеса. Срам ме беше и не знаех как да ви кажа…

Зандър почервеня: – Значи през цялото време си ни лъгала? Използвала си ни?

– Не исках! – изплака тя. – Не можех да спра. Надявах се… надявах се да си върна изгубеното.

Усетих угризение, но то беше засенчено от гнева, който клокочеше в мен: – Източваш ни, Корделия. Ние те приехме у дома от сърце, а ти само хранеше зависимостта си.

Тя ме погледна със сълзи на лицето: – Знам, ужасно съжалявам. Обещавам да се променя. Само не ме гонете, моля ви.

Същата нощ, докато лежах до Зандър, не можех да заспя: – Трябва нещо да направим – прошепнах. – Не можем да ѝ позволим да продължава.

Той въздъхна дълбоко: – Какво предлагаш, Олив? Да се държим сурово?

Кимнах: – Точно така. Ако сама не спре, ние ще я спрем.

На следващия четвъртък ѝ връчих голяма сума пари — повече, отколкото беше виждала, откакто се нанесе при нас. Тя ококори очи и видях онази искрица алчност, проблясваща познато.

– Заповядай – казах и се усмихнах насила. – Направи с тях каквото пожелаеш.

Корделия се поколеба за секунда, но после издърпа парите и ги напъха в чантата си. – Благодаря, Олив – прошепна тя, гласът ѝ трепереше, но не ме погледна. После изхвърча през вратата, сякаш нямаше време за губене.

Зандър застана зад мен, скръстил ръце: – Сигурна ли си в това?

– Доверѝ ми се – отвърнах. – Няма да стигне далеч.

Същия ден бях провела няколко разговора, и когато Корделия стигна до казиното, там вече се бяха разположили цивилни полицаи. Акцията започна точно когато се канеше да заложи парите.

Не бях там, за да го видя с очите си, но си представях изражението ѝ — шок, може би усещане за предателство, в момента, в който я спипаха в крачка, заедно със собствениците на нелегалното казино.

Същата вечер телефонът звънна. Беше полицията: – Госпожа Фийлдс? – обади се офицерът. – Свекърва ви е задържана.

– Знаем – отвърнах спокойно. – И няма да я освобождаваме. Имайте предвид, че тя се бори с хазартна зависимост. Искаме да получи помощ.

Офицерът сякаш се изненада, но накрая се съгласи да добави нашето изявление в доклада. Съдията не прояви милост; Корделия получи задължителна рехабилитация и солена глоба.

Месеци по-късно, когато я освободиха от клиниката, Корделия изглеждаше различна — по-малка, по-крехка. Застана на прага ни, кършейки ръце.

– Много съжалявам – прошепна тя, гласът ѝ беше изтощен. – Знам, че ви нараних, и искам да се реванширам. Искам да си върна живота.

Зандър и аз си разменихме погледи. Той пристъпи напред, с изражение, хем съчувстващо, хем категорично.

– Готови сме да ти дадем нов шанс, мамо – каза той, – но при наши условия. Намерихме ти малък апартамент наблизо. Ще поемем наема, но само ако спазваш обещанията си и ходиш на срещите на групата за взаимопомощ.

Корделия кимна енергично, очите ѝ се напълниха със сълзи: – Ще го правя. Кълна се. Благодаря… благодаря за възможността.

Докато я гледахме как отива към новото си жилище, усетих смесени чувства — мъничко надежда, примесена със страх от ново предателство.

Бяхме направили всичко по силите си, останалото зависеше от нея. Топката беше в нейната половина и само времето щеше да покаже дали ще се промени наистина.