Съпругът ми беше прикован към леглото цели две години, а аз напуснах работа, за да се грижа за него… Но един ден уж заминах при майка ми, а всъщност реших тайно да го наблюдавам през камера – и от това, което видях, косата ми буквално се изправи…

Две години. Седемстотин и тридесет дни, които си приличаха до болка. Всяка сутрин започваше с тихо стенание от спалнята, а денят ми беше разписан до минута: измиване, хранене, преобличане, лекарства, обръщане в леглото.

Аз, Анна Андреева, някога бях маркетолог с проекти, идеи и амбиции. Днес единствената ми „професия“ беше тази на съпруга и болногледачка. Мъжът ми Дмитро остана прикован към леглото след тежка катастрофа. Напуснах работата си, приятелите, стария си живот – всичко, заради него.

Но през последните месеци нещо започна да ме човърка отвътре. Дребни странности: телефонът, който уж сам се беше преместил от пода на нощното шкафче. Нова драскотина по паркета до прозореца, която предния ден я нямаше. Раздразнението му, когато му задавах въпроси.

Една вечер приятелката ми Оля прошепна: „Ами ако той не е толкова безпомощен, колкото изглежда?“ Аз махнах с ръка, но съмнението вече беше пуснало корени.

Поръчах миниатюрна камера. На следващата сутрин събрах чанта и с престорено притеснение обявих, че майка ми не се чувствала добре и трябва да отида при нея за няколко дни. Дмитро изпадна в паника, но ме пусна – нали приятелят му Стас беше обещал да наминава.

Целунах го по челото, излязох от апартамента… и не се качих на автобуса. Настаних се в евтин хотел, отворих лаптопа и вперих поглед в екрана.

Камерата беше насочена право към леглото. Чаках. Един час. Два…

И в този момент косата ми се изправи от ужас…

… Развръзката на историята …Първо нищо не се случи.

Дмитро лежеше неподвижно, както винаги. Гърдите му се повдигаха бавно, очите бяха затворени. Усетих как започвам да се чувствам глупаво и жестоко – сякаш съм предала човек, който ми е поверил живота си.

И тогава екранът трепна.

Ръката му.

Пръстите му леко помръднаха.

Замръзнах. Сърцето ми започна да бие толкова силно, че заглушаваше всичко. Камерата продължаваше да записва, безмилостно спокойна.

След секунди Дмитро… седна.

Не бавно. Не несигурно. А рязко, уверено, сякаш никога не беше лежал прикован.

Свали одеялото. Стана от леглото.

Изправен. Здрав. Силен.

Изкрещях и затворих устата си с ръка, за да не се чуе дори в хотела. Очите ми пареха. Гледах как той се протяга, раздвижва врата си, после отива до гардероба и изважда дрехи.

След минута телефонът му звънна. Той отговори без да бърза.

– Да, тя тръгна – каза спокойно. – Всичко е наред. След няколко дни ще я убедя да продаде апартамента. Казах ти, че ще издържи още малко.

Женски смях от другата страна.

– А после? – попита гласът.

Дмитро се усмихна. Усмивка, която не бях виждала от години.
– После ще кажем, че съм се подобрил чудодейно. Или че се е изнесла. Кой ще повярва на една изтощена болногледачка?

В този момент вратата се отвори.

Влезе Стас.

Двамата се прегърнаха, пуснаха музика и… започнаха да празнуват. С бутилка алкохол. С шеги. С планове как ще „изцедят още малко“ от мен.

Аз затворих лаптопа.

Ръцете ми трепереха, но в главата ми настъпи кристална яснота.

На следващата сутрин не се върнах у дома.

Отидох направо в полицията.

Предадох записа. Всичко.

След това – в болницата, където две години бяхме „лекували“ Дмитро. Лекарите гледаха видеото в пълно мълчание. После започнаха да задават въпроси.

Много въпроси.

Оказа се, че катастрофата му е оставила травми… но не парализа. Той беше симулирал. С помощта на приятел. С фалшиви документи. С театър, в който аз бях главната жертва.

След седмица Дмитро беше арестуван за измама, фалшифициране на медицински документи и психологическо насилие. Стас – като съучастник.

А аз?

Продадох апартамента. Но не заради него.

А заради себе си.

С парите заминах далеч. Започнах нов живот. Върнах се към професията си. Отново започнах да се смея.

И понякога, когато някой ми каже:
– Ти си силна жена…

Аз само си мисля:

Не.
Просто спрях да лежа до човек, който се преструваше на безпомощен, докато ме унищожаваше.

Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.